— Досега си бил баща само на момчета. Може да е момиче. Не си се грижил за момиче.
Ако нещата бяха различни… Споменът за Илейн го връхлетя, едва ли не го събори.
— На петдесет и две съм — най-сетне каза той.
— Знам това.
— Ще бъда най-малко на седемдесет и три, когато нашето дете ще стане на двайсет. Осъзнаваш ли това?
— Разбира се. Ще бъда на петдесет и четири. И какво от това?
— Ами много неща…
Тя се втренчи в него с очакване и ярост.
— Вече минахме през този разговор, Ейб.
— Знам, знам…
— Така че, ако ще последва същият отговор, няма нужда да се повтаряме.
Той кимна. Времето напълно бе спряло да съществува. Глицки си наложи да проговори:
— Не дойдох тук със същия отговор.
Тя чакаше.
— Дойдох, за да ти кажа да, ако все още… — Той спря, хванат в капана на думите и в желанието си да изрече правилните. — Да — беше всичко, което можа да изрече.
Очите й започнаха да се пълнят и двамата се приближиха един към друг. Ръцете му се сключиха около нея.
— Може да е непоносимо трудно — прошепна Ейб. — Може да не живея толкова дълго. Ние може…
Тя се отдръпна достатъчно, за да постави пръст върху белега на устните му. Очите й обхождаха лицето му, а устните й бяха извити в ъгълчетата от усмивка.
— Каква беше тезата ти? — попита Трея, докато затваряше устата му с целувка.