— Същото си мислех и аз.
— Добре. Освен това, бих ви предложил, ако ми позволите, през този период да започнете да приемате задачи и от другите адвокати, ако те ви предложат.
— Да, сър. Надявах се да направя и това.
— Чудесно. — На Джекмън не се налагаше да изяснява повече предупреждението си. Това, което остана неизказано, бе, че ако Трея не успее да си намери достатъчно работа с някой от екипите, за да има пълна заетост, Джекмън не би могъл да оправдае оставането й на работа. — Вие сте във фирмата от доста време, нали?
— Почти седем години. Дойдох с Илейн, когато се премести от общината.
Пръстите на Джекмън бяха преплетени на бюрото. Той замислено въртеше палци. Нещо се мътеше в главата му, въпреки че лицето му не го показваше.
— Е — каза той с примирение, — добрата ви работа не е отишла на вятъра. — Отново замълча и се усмихна добро желателно. — Нека се разберем, че имате шест седмици на по-лек график. Ако се нуждаете от малко допълнително време, само ми се обадете.
— Ще го направя — отговори тя.
Разговорът бе приключил, въпреки че и двамата останаха неподвижни. След това, сякаш по даден сигнал, си кимнаха и Трея се изправи.
— Благодаря ви — каза тя безизразно и се отправи към вратата.
Докато вървеше през фоайето обратно към кутийката си, усещаше как стомахът продължава да я присвива. Въпреки съчувствените нотки, които бе използвал Джекмън, Трея усещаше голата истина зад думите му — щеше да бъде уволнена учтиво и със съжаление, ако не успее да намери друг адвокат във фирмата, който би искал да я използва.
Шест леки седмици.
Знаеше, че Джекмън можеше да й даде и седем, а може би дори и девет, ако й позволи да работи по време на двуседмичното предупреждение за уволнение.
„Господи — мислеше си тя, — какво ще правя?“
Шест седмици!
Трея знаеше, че има малка вероятност да си намери пълна заетост за толкова кратко време. На първо място, нейните колеги помощници бяха под същото напрежение, под каквото бе и тя. Неюридическият персонал на „Ренд и Джекмън“ си „спестяваше“ извънредното време, така че да може да допълни часовете си на заетост в мъртвите периоди. Въпреки че това беше технически незаконно в Калифорния, фирмите си затваряха очите пред тази обичайна практика. Ако имаш прекалено много седмици с ниска заетост — точният брой не беше известен, но беше нисък, — вече си пътник. Всеки във фирмата го знаеше.
Освен това Трея беше наясно, че специалните й отношения с Илейн са били повод на ревност сред колегите й. Не че бе полагала целенасочени усилия в тази насока. Бе вежлива и дружелюбна. Честно казано, дори прекалено. Но не отричаше, че се радваше на изключителното си положение сред останалите помощници. Малко адвокати бяха натрупали толкова негативни емоции от страна на колегите си. Трея беше единственият помощник, който в някои отношения си бе помислил, че може да се равнява с някой адвокат. Смехотворна идея, ако изобщо някога й бе хрумвала.
Никой нямаше да й хвърли спасителен пояс, а се сещаше и за хора, които щяха да се радват да я видят как се дави.
Така че, ако не се случеше някакво чудо — а тя отдавна бе престанала да разчита на чудеса, — щеше да остане без работа преди да се запролети. Не можеше да позволи това да се случи, не и на нея, не и на Рейни. Трябваше да си подготви автобиографията, да излезе по обед и да тръгне на интервюта за работа.
Само ако Илейн… горката Илейн…
След като премигна, за да възпре неочаквания поток от сълзи, Трея ускори ход в последните крачки до кутийката си. Да бъде проклета, ако разреши някой да я види как плаче. Ако можеше бързо да се вмъкне в сигурното си работно местенце, щеше отново да се вземе в ръце.
Внезапните пристъпи на плач трябваше да престанат. Преди тази седмица Трея не можеше да си спомни кога за последен път бе плакала. Може би някъде след смъртта на Том, когато Рейни беше на две. Преди дванайсет години.
Том.
Не можеше да си позволи да мисли за него, не и сега, не и за това, което можеше да имат, ако… Всичко щеше да бъде толкова различно, ако не беше онази глупава червена светлина и глупавият камион…
Нейният отвратителен късмет…
Потопът от сълзи се опита да се отключи. Почти задъхваща се от усилието да спре напиращите сълзи, тя най-после зави зад ъгъла на малката си кутийка.
Някакъв мъж със суров поглед се бе облегнал на бюрото й, ръцете му бяха скръстени, а на лицето му бе запечатано нетърпение. Той имаше топчест нос и белег през устата.
— Трея Гент? — попита рязко мъжът, докато се изправяше и показваше значката си. — Аз съм лейтенант Глицки, отдел „Убийства“. Бих искал да поговорим за Илейн Уейджър.