Трея избухна в плач.
— Мислех, че вече сте арестували някого.
Бяха минали почти десет минути, в които Глицки изчака в офиса, докато Трея отиде до банята, за да оправи лицето си. Сега се бе върнала и явно емоциите й бяха овладени. Освен тихата ярост, която излъчваше и която Глицки бе виждал преди. Определи я като гняв и омраза към себе си, затова че бе загубила контрол.
Трея зае мястото зад бюрото си, а лейтенантът изтегли отнякъде стол и седна на него с облегалката напред. Очите им бяха на едно равнище в тясната стаичка.
— Да, вече имаме човек в ареста.
— Какво общо има това с мен? Или с каквото и да било, което се е случило тук?
Още враждебност. Тази жена, изненадана от посещението на полицията, шокирана от скорошното убийство, не искаше да говори за това. То просто трябваше да отмине.
— Права сте. Може да няма общо с нищо и никой тук — отговори той с професионален тон.
— Какво би могло да бъде? Заловили сте някакъв скитник, нали? Тя не го познаваше.
Устните на Глицки се присвиха.
— Опитваме се да се уверим в това.
— Не прочетох ли някъде, че той си е признал?
— Може и да сте. — Това развитие на нещата не правеше деня на Глицки щастлив и лицето му го показваше.
— Е, това би трябвало да обяснява всичко, не мислите ли?
Лейтенантът скръсти ръце на гърба на стола и нарочно се взря настрани. След това върна погледа си върху нея и изчака още миг. Най-после, след като си помисли, че тя ще започне да изпитва неудобство, заговори спокойно:
— Разбирам, че вие и Илейн сте били близки.
Въпросът отне част от гнева й. Трея прехапа долната си устна и кимна:
— Да.
— В такъв случай ми се струва, че бихте искали да съдействате с каквото можете за разследването на убийството й.
— Да, но…
Глицки я прекъсна:
— Понякога хората признават неща, които не са направили.
— В този случай така ли е?
— Не. — Лейтенантът вдиша дълбоко и съвсем бавно изпусна въздуха. — Но дори и при вярно признание, все още се нуждаем от всички свидетелски показания, които можем да съберем.
— Защо?
— Защото, когато убиецът си наеме адвокат, което и ще направи, той ще промени мнението си и ще пледира невинен.
— Дори след като е признал?
— Случва се. Всъщност, това е нещо обичайно. Какво има да губи?
Трея седна на стола си, докато смилаше чутото.
— Ами признанието?
Ледена усмивка.
— О, аргументът ще е, че е невалидно. По някакъв начин е измъкнато насила. Или пък полицаите са го били. Или пък паметта му е изиграла лоша шега. Може би е било само фантазия или пък просто е объркал нещата, които са се случили.
— Объркал е, че е убил някого?
— О, да. Мислите си, че човек би си спомнял за нещо такова. Ще се изненадате колко хора твърдят, че не помнят, след като са признали, че са го направили.
Очите на Ейб и Трея се срещнаха в малкото пространство помежду им в един вид споделено разбиране. Но това не трая дълго. Щом го осъзнаха, и двамата погледнаха настрани.
— И така — каза Трея, — имате нужда от свидетелски показания. За какво?
На Глицки му беше трудно да й обясни, тъй като истината бе, че се хващаше за сламка. Беше му достатъчно гадно от смъртта на Илейн, но да приеме факта, че е умряла при такава безсмислена атака бе прекалено непоносимо за Ейб. Тя не би могла да живее своя интересен и отдаден живот, да направи всичко това, да развълнува толкова много хора, само за да бъде изтрито всичко в един съвсем случаен момент, сякаш тя не бе по-значима от някаква буболечка.
Въпреки че на практика се бе случило точно това.
Но със собствената му дъщеря?
Глицки не би могъл да го възприеме и да живее с истината. Поне докато не научеше повече — за Илейн, за убиеца й, за срещата им, на която би могло да се придаде някакво допълнително значение.
Беше важно. Беше глупаво и безсмислено. Но трябваше да го направи, Ейб отново срещна погледа на младата жена.
— Ако например Илейн е работила като доброволец в някоя клиника или като адвокат, ако е имала някакъв професионален контакт с бездомниците…
— И тогава да е срещнала този мъж?
Глицки направи гримаса.
— Въпросът е, че ако Илейн е работела като доброволка с тези хора…
Трея клатеше глава.
— Тя работеше като доброволка, но не по улиците. Смяташе повечето от тези хора за изгубени. Мислеше, че ако те се върнат в правия път, ще е по тяхно собствено решение. Не те бяха нейната област на действие.
— А с кого работеше?
— Със студенти. С хора, които се опитват да направят нещо с живота си. Например, разработваше хипотетични казуси в „Хейстингс“. Нямаше особено търпение за професионалните жертви — винаги й се искаше да изкрещи на тези хора да не се оставят на порочните си навици.