— Имам предвид, че бях зле. Човече, беше адски студено. Спомням си го. Не бях се друсал цял ден.
— И защо?
— Трябваше да намеря някакви пари. Мислех, че мога да отида при мама и да изкрънкам малко, но… — той отново въздъхна, — тогава започнаха болките, така че не ми се искаше да измина целия път до дома й.
— Къде е това?
— Дяволски далече, отвъд Сънсет. Намирам си дрога на Шестнайсета и Мишън. Прекалено далече е.
— Вместо това реши да обереш някого?
— Не! Не беше така. — Харди не реагира по никакъв начин, затова младежът се почувства принуден да дообясни: — Виж, последната ми доза трябва да е била с доста примеси, разбираш ли? Вече се тресях, болеше ме — нали знаеш как е. Беше около полунощ. Бях взел две таблетки, но явно не вършеха работа. Трябваше да направя нещо.
Харди изчакваше.
— Така че извадих късмет. Един от скитниците бе катастрофирал с микробуса си…
— Неговият микробус?
— Микробус за разкарване на стоки. Не си спомням точно къде беше, май някъде южно от Мишън. Както и да е. Шофьорът си бе заминал, а имаше почти пълна бутилка с бърбън, която просто си седеше там. И аз я взех. Имах нужда от нещо, нали разбираш?
— Той ти е позволил да я вземеш?
— Не, той вече беше заминал. Просто я прибрах.
— И не си го ударил, за да я вземеш?
— Е, хайде! — Коул изглеждаше наистина обиден от въпроса. — Нищо подобно.
— Ами пистолетът? С него ли го заплаши?
— Нямах никакъв пистолет. — Веждите му се свиха за момент. — Още нямах.
— А от него ли го взе?
— Не. — После. — Не мисля така.
— Не мислиш така — повтори Харди. Но нямаше никакъв избор, освен засега да приеме думите му. — И какво се случи по-нататък?
— Предполагам, че съм изпил по-голямата част. От бутилката.
— Къде беше тогава?
Свиване на рамене.
— Някъде наоколо. Не зная. Изпитвах болка. Имам предвид болка, разбираш ли?
— За твое сведение, Коул, това няма да разбие сърцето ми. Как стигна до Мейдън Лейн?
Но липсата на съчувствие имаше своята цена.
— Не зная, човече. Може би съм прелетял, а? Или пък съм хванал лифт.
Харди се изправи.
— Мислиш, че това е забавно, нали? Гледаш към оста тъка от живота си през решетките и ми се правиш на остроумен, така ли?
— Хей. — Коул се опита да хване ръцете си в жест, който изразява невинност. Белезниците на лявата му китка го накараха да се наведе. — Просто се опитвам да кажа, че не си спомням как съм стигнал до центъра. Пиех си пиенето. Започваше да ме хваща. Мотаех се наоколо и се опитвах да се стопля. Може и да съм блъснал някого, не зная. Може да съм си вкарал малко.
— Малко?
— Малко дрога. Хероин, нали знаеш.
— И с какво си го платил?
Коул нещастно заклати глава.
— Не зная. Така или иначе, не се е случило.
— А какво се случи? Видя ли Илейн да излиза от някоя сграда? Или просто да върви сама? Какво?
— Илейн ли?
Спокойствието на Харди се изпари.
— Илейн Уейджър — просъска той, но когато се усети, взе контрол над гласа си. — Жената, за която си признал, че си застрелял. Илейн Уейджър.
— И какво за нея?
— Попитах те кога я забеляза?
— Знаеш ли, не мога да си спомня. Казах това на ченгетата.
— Защо не кажеш и на мен? Кое е първото нещо, което наистина си спомняш?
— Пистолета. В ръката ми. — Коул срещна погледа му.
— Тоест, там, където беше.
— Къде?
— Ами, имам предвид, че беше на улицата и го взех. Всеки би ти дал пари за пистолет, нали?
— Значи си спомняш, че си взел пистолета? И после какво?
Той затвори очи и тръсна глава.
— Вече разказах всичко това. После предполагам, че се наведох над нея.
— Предполагаш? Какво имаш предвид? Видя ли я да върви? Мина ли зад нея? Или пък тя вече беше на земята?
Лицето на Коул се сбърчи от усилието да си спомни.
— Като че ли в съзнанието ми има бяло петно.
— Какво искаш да кажеш? Че си изтрил от съзнанието си как натискаш спусъка?
Младежът започна да гледа наляво-надясно, сякаш беше хванат в клетка и търсеше изход.
— Имам предвид, че държах пистолета и после се наведох над нея и забелязах всичкото й злато, огърлицата, след това чантичката й и другите неща.
Ръцете на Харди бяха побелели от стискане на рамката на леглото.
— Не си спомняш да си стрелял?
— Не.
— Изобщо?
Коул се замисли, след това отрицателно поклати глава.
— Но ченгето каза, че е обичайно да изтриеш от съзнанието си някой момент. Както хората при автомобилна катастрофа не си спомнят последната минута преди сблъсъка.