— Кое ченге?
— Това, което ме разпитва. Негърът. Бенкс. Май така се казваше.
Харди отдръпна поглед от младежа и се взря през решетките в сивкавия следобед навън. На магистралата движението бе спряно във всички посоки. Редици от прилични на кутийки блокове стърчаха от кафеникавия хълм. Не можеше да намери никаква разтуха в гледката, въпреки че след последните думи на Коул се нуждаеше от нещо такова.
— Но, Коул, чуй ме — започна спокойно той. — Ти си признал, че си я убил.
Младежът кимна.
— Да.
— Но не си спомняш да си я нападал? Нито да си стрелял?
— Не, нищо такова. Но трябва да съм го направил.
— Защо твърдиш това?
Коул се загледа в белия чаршаф, който го покриваше.
— Стрелял съм с пистолета. Изследваха ръцете ми. Стрелял съм. — Той вдигна очи към Харди. — Така че трябва да съм го направил. Освен това, не можех да търпя повече.
— Да търпиш какво?
Това го докара до отчаян изблик:
— Е, хайде, за какво мислиш, че говорим?
— За смъртта на Илейн Уейджър. Нали?
Но Коул клатеше глава.
— Не, човече. Говорим за дрога. Те ме водят в онази стая и на мен ми става адски зле. Умирам! Разбираш ли? Тогава Бенкс ми казва, че ще ми даде нещо, веднага щом призная. Затова му казах.
— Че си я убил?
— Да. — Той потрепери. — Но, дявол го взел, бих му казал и че съм убил Кенеди, ако това искаше да чуе.
Главният помощник областен прокурор на град и област Сан Франциско нямаше голям офис. Всъщност, офисът на Гейбриъл Тори беше със същите размери като останалите кабинети на третия етаж, които бяха разделени на две между помощниците на прокурора. Голямата разлика беше в обзавеждането — диван и подходящи кресла, тапицирани с изключително мека кожа, вградени библиотеки от пода до тавана, тръстикови щори, две оригинални лампи от „Тифани“, персийски килим на дъсчения под, който Тори бе поставил. И, разбира се, там беше Бюрото — голямо, изящно изработено, с красиво изпълнена секция от стари чворести секвои, които са били изсечени напълно в края на седемдесетте.
Бюрото бе подарък на Тори от… В онези дни Тори бе млад адвокат и работеше като лобист във Вашингтон. Представляваше всеки клиент, който бе в състояние да му плати, независимо от политическите му възгледи. Произходът на Бюрото сега беше стара история — то бе просто впечатляващ център на заплашителното лично пространство. Ветераните в областната прокуратура, шепа бели момчета, останали от предишната администрация, помнеха офиса от времето, когато в него властваше предишният помощник Арт Драйсдейл. Тогава помещението изглеждаше точно като техните — пълен хаос. Камари зелени папки, олющени метални полици, отрупани с все още незавършени дела, коркова дъска за съобщения, поставена на метър и осемдесет височина и с размери шейсет на метър и двайсет, която напомняше за бейзболните предпочитания на Арт.
Но Гейбриъл Тори вярваше в символите на властта. Прокурорите, които му докладваха, нямаше да имат поводи за съмнения в неговата значимости във факта, че е много повече от това, което те някога ще бъдат. Жертвите на престъпления и техните семейства щяха да се уверяват, че с техните дела се занимават на най-високо равнище. Другите посетители на офиса — лични гости, както и адвокати на противниковата страна и политически познати — нямаше да бъдат посрещани от безличен бюрократ, а от приветлив самоуверен джентълмен, който напълно контролира собствения си свят. Според Тори подтекстът беше ясен — мъж с такова обкръжение не може да е попаднал тук по погрешка. Той винаги печели. Да му се изпречите на пътя означава да си навлечете белята.
Сега, половин час след като бе приключил превъзходния обяд в „Ла Феличе“, той седна зад Бюрото. Сакото от костюма на „Армани“ висеше върху дървената закачалка зад гърба му. Носеше тъмнокафява копринена вратовръзка със златисти нишки върху колосана риза със съвсем лек пурпурен оттенък. На дивана срещу него се бе настанила адвокатка, малко над трийсетте, на име Джина Роук. Точно пред нея на масичката от черешово дърво чаша прясно приготвено кафе изстиваше недокоснато. Госпожа Роук бе толкова ядосана, че не би могла да изпие и една глътка, дори ако от това зависеше животът й. Те представляваше друга жена, на име Аби Оберлин. Делото бе между Аби и брат й Джим за оспорване на завещание и нещата бяха станали меко казано грозни.
— Но, господин Тори, моята клиентка е обичала майка си — успя да изрече Джина. — Тя се е грижела за нея през последните седем години. Джим едва-едва я е посещавал. Винаги е било така, доколкото зная. Поне през последните пет години, а може и повече.