Но събитията от последните няколко дни ни накараха да осъзнаем някои трудни истини. Днес съм тук, за да ви предам съобщението, което може и да се е размило в желанието на моята администрация за честност, толерантност и съчувствие към отчаяните хора, които предприемат отчаяни действия. И това съобщение е: „Хората, които нарушават закона в Сан Франциско, ще бъдат наказани“.
Прат остави одобрителните аплодисменти да отекнат, отпи още глътка вода и мълчаливо изчака. След това заговори с напрегнат от убеденост глас — беше време да започне кампанията си:
— Това е за онези, които твърдят, че съм твърде мека към престъпленията, че съм прекалено емоционална, за да изпълнявам задълженията си като областен прокурор. Искам да съобщя нещо на тези хора, което може да се възприеме и като промяна в политиката на администрацията ми.
Полицията е арестувала един мъж — бездомен наркоман, — който е признал, че е убил Илейн Уейджър, като след убийството е взел портфейла, бижутата и други нейни вещи. Законодателството на Калифорния определя убийството заради грабеж за престъпление при особени обстоятелства и предвижда две възможни наказания — доживотен затвор без право на обжалване или смърт. Прат съзнаваше драматизма на този момент. Тишината в стаята бе идеална — дори сервитьорите стояха неподвижни, в очакване на нейното заключение.
— Не искам да допускаме грешки. Намерението на областната прокуратура в този случай е да поиска смъртно наказание. Това е моето обещание към криминалните елементи в този град, разделителната линия, която начертавам — уличното насилие, всякакво престъпно насилие свършва тук. Законът ще бъде безмилостен. Докато аз съм областен прокурор, политиката ми ще бъде следната: ако сте без късмет или отчаяни, все още можете да очаквате милост. — Двете й ръце стиснаха различните страни на катедрата, докато погледът й обхождаше множеството. — Но ако прекрачвате закона, справедливостта ще замени милостта при всеки — тя удари с юмрук — един — отново удар с юмрук — път.
След кратко мълчаливо изумление, един мъж на първата маса започна да аплодира и звукът разпръсна тишината. Бурните овации изправиха цялата зала на крака.
8
Изтощен от жонглирането с непоносими тежести, Харди си даде петнайсет минути почивка. Той се изправи, протегна се и отиде до прозореца. Късен следобед, безличен сивкав ден в центъра на града. Той и Франи след два часа щяха да започнат традиционната си за сряда Вечер за излизане. Харди се изкушаваше да приеме работния ден за приключен и да отиде да изчака жена си в „Шамрок“, да поспори на философски теми със зет си Моузес, който работеше зад бара. Можеше да изпие някой ранен коктейл с оправданието, че все някъде по света е пет часа.
Нямаше да може да свърши нищо тук — това поне беше сигурно.
Реакцията на проблемите в понеделник с Глицки и затвора го бяха изтормозили достатъчно, но след вчерашното му посещение при Коул Бърджис цялата история започваше да предизвиква киселини в стомаха му. Имаше нещо гнило, но той наистина не искаше да се забърква. По един или друг начин беше прекалено близо до всичко. Освен това, не искаше да рискува приятелството си с Ейб заради някаква си отрепка като Коул Бърджис — да не говорим за проблемите, които несъмнено щеше да има с приятелите си Джеф и Дороти и с нейната трудна майка.
Когато нещата му се проясниха, Харди не беше съвсем сигурен, че Коул няма да може да постигне някаква сделка и да получи малка присъда в щатския затвор. Всяко убийство беше непредумишлено за прокурорите на Прат, които се страхуваха от съдебни процеси. Дори обществените защитници наричаха градската система „мелница за договаряне с крадци“. В най-добрия случай Коул можеше да излезе от „Сейнт Куентин“ излекуван от пристрастяването си към хероина. Но това вече не бе проблем на Харди.
Това, което сега смяташе за свой проблем, беше Даш Логан. Проклетото копеле бе по-трудно откриваемо от папата, а клиентът на Харди, Рич Макнийл, съвсем разбираемо започваше да губи търпение.
В средата на осемдесетте, Макнийл тъкмо бе навършил петдесет години и реши да инвестира парите си в недвижима собственост в Сан Франциско. Можеше да постигне много по-добри резултати с „Майкрософт“, но фондовата борса го правеше нервен. Във всеки случай не се оплакваше. Блокът с шейсет апартамента на Рашън Хил струваше кръгли пет милиона, а той го бе получил за четвърт милион по-евтино; последната му сделка му бе докарала шест милиона отгоре. В момента Рич беше на шейсет и четири и бе решен да продаде всичко и да се пенсионира.