— Означава ли това, че не смяташ да го представляваш?
Харди започна да клати глава, след това погледна възрастния мъж с присвити очи.
— Какво е станало? — попита той, а въпросът продължи да ехти в стаята. — Опитал е да се самоубие, нали? Наистина се е самоубил? Не. Някой друг го е убил, така ли е? Кажи ми, че не е бил Глицки.
Фримън започна да се подхилва.
— Спокойно, Диз, спокойно. Доколкото знам, той е жив и здрав. Опитният ми юридически ум не може да не отбележи, че ти сякаш все още храниш някаква загриженост за него.
— Не е точно така. — Едно инстинктивно потръпване, след което се предаде: — Тръгнах си не съвсем убеден, че самопризнанието е законно.
— Какво имаш предвид?
— Бил е в наркотичен глад и те са му обещали облекчение. Би признал дори, че е убил майка си. По дяволите! Би убил дори майка си, ако го бяха накарали. Във всеки случай, това трябва да е записано на касетата.
Фримън компетентно поклати глава.
— Не, не е. Никое ченге не е толкова тъпо. Те обещават при изключена камера, след това го поизпотяват на записа. — Той се изправи и тежко въздъхна: — Независимо дали е така или не, момчето сега има доста по-сериозни проблеми от сутринта.
— Бих предприел нещо по въпроса.
— Добре, но очевидно вече нещо е предприето. — Фримън го осведоми за речта на Шарън Прат в Градския клуб.
След края на изложението, Харди се бе свил на стола срещу дивана. Лицето му изразяваше шок и недоверие. Най-накрая от устата му успя да излезе една дума:
— Смърт?
Фримън кимна.
— Недвусмислено. Призоваването му в съда е утре сутрин.
— Но Прат никога не е настоявала за специално отношение.
— Само че сега го прави. Нарича го коренна промяна в политиката си. Иска да спечели успех и избиратели.
Харди все още не можеше да си го представи.
— Коул няма никакви предишни провинения. Никога не са искали смърт за обвиняем без криминално досие. — Фримън нямаше отговор на това, но Дизмъс продължи да спори: — Смъртната присъда не е възможна при нито един…
— Освен ако не се докаже престъпление от особена обществена значимост.
— Но тя не може да се надява да накара съдебните заседатели да го направят. Дори ако е убил Илейн, той е бил пиян или дрогиран, или и двете. Всички го признават, дори и ченгетата. Така че имаме човек без досие и със сериозни психиатрични и наркотични проблеми. Не могат да му дадат смъртна присъда. Не е логично.
— Може би е така, ако си намери добър адвокат. — Навън се смрачаваше и стаята не бе особено светла, но в дрезгавината очите на Фримън проблясваха.
— Не ме гледай така, Дейвид.
Самата невинност, старецът протегна ръка.
— Без погледи — увери го той.
— Не съм казал, че не го е направил. — Харди пое дълбоко въздух и издиша със свистене. — Казах, че самопризнанието му може да е изтръгнато насила. Това не означава, че не го е направил. Има много други улики.
— Сигурен съм, че е така. — Фримън изчака, без да помръдва тъжните си очи. — Но смъртно наказание?
— Не могат да стигнат чак дотам. — Спокойно отговори Дизмъс. — Това очевидно е погрешно.
— Очаквах да се почувстваш по този начин. — Покерджийското лице на стареца не показваше нищо — дори очите му бяха безизразни. — Не искаш случая, разбирам. Но вече си вътре, той мисли, че ти е клиент. Преди си се справял успешно с искания за смъртно наказание. Мразиш Прат и всичко, зад което застава, особено това решение.
Харди рязко се изправи, заобиколи бюрото си, почука няколко пъти по плота с кокалчетата на ръката си, след това се обърна, за да погледне възрастния мъж.
— И какво трябва да направя?
Фримън кимна.
— Мисля, че дойдох тук, за да разбера точно това.
9
Глицки си тръгна от офиса рано, като пъхна видеокасетата със самопризнанията на Коул Бърджис във вътрешния джоб на пилотското си яке. Когато, малко след пет часа, се прибра вкъщи, той нарочно мина през кухнята и надолу по коридора към в стаята вляво, която доскоро беше спалнята на Орел и Джейкъб. Сега Джейкъб беше на деветнайсет и живееше в Милано — синът на наполовина черното ченге всъщност имаше малки роли като оперен баритон. Айзък, най-голямото момче на Ейб, също бе напуснал дома. Беше студент в университета на Лос Анджелис и смяташе да специализира икономика. Орел се бе преместил долу в дневната, в старата стая на Айзък. Глицки направи няколко крачки до видеото, натисна бутона за включване и извади касетата от джоба си. Внезапно мястото му навя стари усещания. Раменете му потрепериха неконтролируемо. Глицки постави касетата върху телевизора и вдигна очи да огледа стаята.
После ги затвори с чувството, сякаш е било вчера, въпреки че бяха минали четири години. Двете момчета имаха двуетажни легла до стената, там, където сега бяха поставили кушетката. А тук, на мястото на буковото барче, бяха долепените им бюра, на които си пишеха домашните и си събираха разни неща. Стаята беше пълна с всевъзможни джунджурии — хокейни стикове и подплънки за ръгби, всякакви топки, спортни и музикални плакати по целите стени. Незаличим аромат, непрестанен шум. Айзък все още си бе вкъщи, в стаята на долния етаж. Растящите момчета изпълваха всяко кътче с жизненост и възможности.