— Значи смяташ, че аз не я казвам, така ли?
— Не, не твърдя това.
— Ти не беше в стаята, Ейб. Аз бях.
— Изгледах касетата, Рид. Знам какво те накарах да направиш.
— И аз го направих. Като по учебник. Заложил съм си задника…
— Момчета, момчета! По-спокойно. — Батист пристъпи напред. — Мисля, че идеята е да си изясним въпроса с признанието. Не е ли така, Ейб?
Глицки кимна.
— Извинете, сър. — Бенкс съвсем не се беше успокоил. Говореше на Батист, а не на Ейб. — Сигурно съм пропуснал нещо. Получих самопризнание от онзи боклук. Някой да вижда на касетата да му казвам, че ще му дам дрога, ако проговори? Не? Не, не мисля така. Какво? Аз ли съм идиот?
— Никой не казва такова нещо, Рид — повтори Глицки.
— Не ли? Това е смешно. Защото звучи така, все едно съм го накарал да лъже, а след това съм се опитал да го прикрия на касетата.
— Не. Просто той трябваше преди това да мине през съдебните лекари, за да се оправи, а аз заповядах друго.
— О, не. — Бенкс не разбираше. — Ти не си го изпотявал. Аз го направих. Аз съм на касетата. Това е законно признание.
— Не мисля така — контрира го Глицки. — Голяма част от казаното от него просто не пасва. Твърди, че я е прескочил. След като тя е била застреляна. Спомня си, че е била в тази поза на земята.
Съдебният лекар реши, че е време и той да се изяви. След като срещна погледите на мъжете около масата, протегна ръце и изпука ставите на пръстите си, като по този начин лаконично наруши тишината.
— Била е застреляна с пистолет, опрян в косата й. Няма рани по коленете, краката й или където и да било другаде. Поставена е внимателно на земята.
Глицки, гласът на разума:
— Бърджис е бил пиян като пън, Ридли. Ако се бе опитал да я хване и внимателно да я положи на земята, щеше да падне с нея.
— Може и да го е направил — отвърна инспекторът. — Паднал е под нея и е омекотил падането й. — Той се обърна към Страут. — В такъв случай няма да има наранявания, нали, Джон?
Страут хвърли поглед към Глицки.
— Това може да се е случило.
Бенкс продължи:
— Наистина не виждам проблем, Ейб. Не съм поставил пистолет на слепоочието на момчето, за да го накарам да говори.
— А той не беше ли в наркотичен глад? Не се ли е съгласявал с това, което си казвал ти?
— Вероятно е бил. Не си спомням точно, беше дълъг ден. Но във всеки случай, никой не може да го докаже. А дори и да е бил, какво от това? Би могъл да каже истината и да приключи разпита. Така че поне веднъж в живота си този боклук е взел правилното решение.
— Подробностите са погрешни.
— Мозъкът му е прегрял. Погрешно възпроизвежда нещата. Чудо голямо. Остави съдебните заседатели да поработят върху подробностите. Имаме достатъчно, до ри повече от достатъчно доказателства, за да го обви ним. Нали това ни е работата?
Глицки не искаше да се предаде:
— Не можем да го направим по този начин. Само този момент ме притеснява.
Бенкс поклати глава.
— Бърджис беше там, Ейб. Взел е нещата й, имаше пистолет, стрелял е с пистолета, каза го, по дяволите, нали? Господи! И е променил историята си, когато се е почувствал по-добре? Кой не би го направил?
Батист прочисти гърлото си.
— Ейб? — Лейтенантът вдигна поглед. — Възхитително е, че искаше да предпазиш хората си, когато помисли, че си ги поставил в изключителни обстоятелства, но не виждам в доказателствата нищо прекалено. Слизам до лу с Ридли. Да се връщам при Прат в този момент ще е безсмислено. Ще застанем зад самопризнанието. Ние ще се изправим заедно… — Остави изречението недовършено, но посланието му беше ясно.
Победен, Глицки обходи масата с поглед.
— Е — каза той, — искам да благодаря на всички ви, че дойдохте.
11
Харди погледна часовника си — 8:35. Коул вече трябваше да бъде доведен. След случката в затвора преди три дни, Харди бе останал очарован от добрата организация и спокойствието на служителите там. Но тук, на втория етаж на Съдебната палата, в коридора зад залите, знаеше, че пет минути бяха време без значение. Смятаха, че са пристигнали навреме, ако не закъснееха поне с петнайсет минути, затова той се отпусна пред стаята за задържане зад отдел 11 и се опита да не забелязва шоуто, което — при настоящото количество хора — не беше толкова лесно.
Коридорът, който преминаваше почти по цялата дължина на сградата зад съдебните зали, беше изпълнен с живот или, според прецизната гледна точка на Харди, с нисши форми на живот. Подсъдимите в техните оранжеви гащеризони се тътреха и дрънчаха наоколо — с белезници, а някои и с вериги, — ескортирани от своите съдебни пристави. Това беше сутрешното придвижване от съседната врата на затвора към тукашните съдебни зали, един неизменен и депресиращ парад.