Гледката най-силно му напомняше на зоопарк — окованите с вериги обитатели се местеха от една клетка в друга от собствениците, които биха изпаднали в смъртна опасност, само ако забравеха опасната природа на своите питомци. Харди бе идвал тук стотици пъти и това винаги го депресираше, защото знаеше, че всеки един от тези обвиняеми е човешко същество, което е родено с права, достойнство и надежда. Повечето от тях имаха майка и дори баща, които ги обичаха, поне за малко. Тук те бяха превърнати в нещо малко повече от животни — бяха затворени в клетки и контролирани.
Със съжаление той осъзна, че това най-вероятно е начина, по който нещата трябваше да бъдат, ако системата иска да се справи с тях. Защото Харди не се заблуждаваше — почти всички арестанти, които минаваха край него, бяха загубили вярата си, изоставили достойнството си, лишили се от почти всички, освен основните си права.
Прииска му се да бяха побързали с пускането на Коул. Той самият щеше да се нуждае от успокоителни по времето, когато се появи клиентът му. Затова се облегна на вратата на килията, след това влезе вътре и седна. Постави куфарчето си на бетонната пейка, като възнамеряваше да се възползва от времето, за да прегледа някои книжа и да поддържа мисленето си.
Но не беше писано да се случи.
Видя всичко, тъй като, когато започна, проверяваше за последен път килията за задържани за пристигането на Коул. Чу звънеца на асансьора и вратата се отвори, после една остра команда:
— Преместете го! Преместете го! Веднага!
От тона разбра, че ситуацията бе почти критична.
Когато погледна натам, видя как нещо огромно запълва отворената врата на асансьора. Двамата съдебни пристави стояха малко зад един гигантски самоанец. Мъжът вероятно тежеше към сто и четирийсет кила. Приставите нямаше къде да помръднат.
Гигантът имаше белезници, но не и вериги. Носеше мрежа за коса. Гащеризонът му не успя ваше да прикрие дори частично огромния татуиран торс; ръкавите свършваха малко под лакътя. Харди не знаеше какво се е случило в асансьора, но по времето когато вратата се отвори, лицето му изразяваше ярост.
Един от приставите го смушка с палката — според Харди не за първи път — и внезапно, с истински първичен писък, мъжът се хвърли назад към пристава. После, е изненадваща гъвкавост, се завъртя и притисна с тяло другия си пазач към стената на асансьора.
И двамата пристави се свлякоха на пода.
— Исусе Христе! — Харди подскочи назад в стаята за задържане, като се отдалечи от самоанеца, който изхвръкна от асансьора в неговата посока.
Но всички на етажа бяха чули вика и сега вратите се отваряха, алармите се включваха, съдебните пристави излизаха от залите, съдиите от своите кабинети, другите задържани — вече под охрана — започваха да се намесват.
Прозвуча клаксон и няколко гласове изкрещяха: „Заключете! Заключете!“
Самоанецът очевидно бе идвал в този коридор и преди и знаеше точно къде иска да отиде. Стрелна се наляво в бесен бяг, помитайки друг пазач, който съвсем глупаво се опитваше да извади радиото си и вероятно да се бори в претъпкания с хора коридор.
Спирането на титана щеше да се окаже проблем.
Самоанецът беше стигнал края на коридора. Съдебните пристави и задържаните се притискаха до стените, за да не бъдат пометени в бягството му. Но там нямаше изход навън. Алармата, която звучеше като клаксон, ефективно бе затворила коридора, автоматично заключвайки двойната врата в края му. В момента, когато самоанецът осъзна, че не може да я отвори и се обърна, за да хукне в обратна посока, трима пристави застанаха на пътя му, както и трима униформени полицаи с насочени пистолети.
Харди чу още един вик, отчаян и яростен рев. Другите пристави и ченгета заставаха зад гърба на първоначалната шесторка и след няколко минути оформиха стабилна група, която затваряше пътя за бягство.
Самоанецът се обърна към заключената врата. Отново се завъртя към групата и протегна напред окованите си в белезници ръце.
— Застреляйте ме — извика той. — Моля ви, застреляйте ме.
Поради инцидента Коул закъсня още повече. Казаха на Харди, че са го завели в болницата през нощта и това очевидно бе повлияло на външния му вид. С оранжевия си гащеризон, отпуснатата стойка и неподдържаната коса, момчето изглеждаше недохранено и трогателно. Но Харди си помисли, че очите му бяха по-ясни от предишния ден. Това не му говореше много, но поне беше нещо и тази сутрин Харди щеше да получи всичко, което хлапакът можеше да му даде.