— Господин Харди.
Той се изправи и кимна, след това се насили да изрече:
— Госпожо Прат.
Харди и Прат се бяха срещали и по-рано. Преди година я бе подложил на публично порицание от пейката заради обида на неин служител към голямото жури. Тя на свой ред почти беше предявила криминални обвинения срещу Харди заради осигурителна измама и бе насочила собствените си следователи да разследват адвоката заради възможно криминално съучастие в случая за убийство, който защитаваше. Между тях двамата нямаше останала и капчица любов.
А сега искаше да добави още малко към взаимната им непоносимост.
— Това беше изключително непрофесионално и безвкусно изпълнение.
— Може би. — Устните на Харди се отдръпнаха настрани, но това трудно можеше да се нарече усмивка. — Но аз го предпочитам пред самоувереното лицемерие. А вие наистина ли сте такава политическа хиена, че да убиете човек заради няколко гласа?
Прат почервеня от зашлевената в лицето й обида.
— Отправянето на лъжливи обвинения за моите мотиви ще ви навлече доста неприятности, господин Харди.
Дизмъс отново кимна.
— Напълно съм съгласен, затова и обвиненията ми са съвсем истински. И докато се наслаждаваме на тази пълноценна и искрена размяна на идеи, ще ми бъде интересно да чуя причините да поискате утежняващи вината обстоятелства и смъртна присъда.
— Тя не трябва да ти обяснява нищо, Харди. — Това беше Тори. Преди началото на обвинението обръщението бе „Диз“, но сега ръкавицата беше хвърлена. — Можеш да продължиш с евтините си трикове, но когато стигнем до този въпрос, ще видим какво мислят за него съдебните заседатели.
— Каква чудесна идея — отбеляза Харди. — Точно такива са и моите планове, но няма значение. Да видим какво ще решат заседателите. Ако се стигне дотам, в което се съмнявам.
— О, ще се стигне. Така става, когато има самопризнания. Презумпцията за вина се придвижва напред.
— Така ли? Странно — заяви Харди. — Винаги съм смятал, че е презумпция за невинност.
— Твоят човек не е невинен.
— Е, така твърдите вие. Мисля, че отново се връщаме към онази идея със съдебните заседатели, нали?
Лицето на Тори изразяваше ненавист.
— Ти познаваше Илейн, нали?
— Да — отвърна без ирония Харди. — Мислех, че е страхотна. Но от идеята, че някой иска да убие човек в нейно име, ми се гади.
Тори отново тръсна неодобрително глава.
— Просто не разбирам как можеш да понасяш себе си.
— Лесно е — отвърна Харди. — Притежавам наистина прекрасен характер.
— Да вървим, Гейб. — Шарън Прат почти го издърпа за ръката. — О, и господин Харди? Ако бях на ваше място, бих внимавала с обвиненията в политически игри с човешки живот.
— Как бихте предпочели да го нарека?
Шарън не му обърна внимание.
— Ако продължавате да настоявате — каза тя, — няма да допусна да ви се размине, когато всичко свърши. И много ще съжалявате.
Харди прие думите й и кимна замислено.
— Знаете ли, това ужасно ми звучи като заплаха. Заплашвате ли ме?
Тя го погледна преценяващо.
— Разбирайте го както желаете.
— Добре — каза той. — Ще го сметна за заплаха. И в такъв случай ще подам жалба до комисията за етика. А като заговорихме за етика, това ни връща отново в началото.
Тори не можа да устои на изкушението за последна забележка:
— Ти не би познал етиката, дори и ако те блъсне на улицата.
За един дълъг момент Дизмъс го погледна втренчено.
— Уха! Умно! Ще го запомня. — След това се обърна и събра последните си книжа.
Харди реши, че трябва по-скоро да премине през оживлението в кулоарите. Можеше да се измъкне през задната врата — това беше пътят, по който бе дошъл, — но току-що бяха отказали пускане под гаранция на клиента му Коул. Дори и когато, както в случая, беше очаквано, никога не беше лек момент.
Той хвана Коул точно пред стаята за задържани зад съдебната зала. Приставите бяха заети с транспортирането на другите обвиняеми нагоре и надолу към затвора, а в самата стая седяха друг задържан и защитникът му. Коул бе закопчан за решетката на асансьора, докато намерят време да му обърнат внимание, което можеше да стане когато стане.
Харди застана до него.
— Ще продължим да опитваме с гаранцията — каза той. — Все още има шанс да успеем.
— И какво ще правя до предварителното изслушване?
— Ще трябва доста да поговорим. Може да видим дали ще си спомниш нещо.
Но Коул сякаш не го чуваше.
— Не — промърмори сякаш на себе си той.
— Какво не? — попита Харди. — Не мислиш да си спомняш нищо ново?
— Не. Имам предвид… — Той завъртя очи насам-натам.