О. Хенри
Предвестникът на пролетта
Далеч преди тъпият селяндур да е усетил полъха на пролетта, гражданинът вече знае, че тревистозелената богиня се е възкачила отново на трона си. Обграден от каменни стени, той сяда да закуси, разгръща сутрешния вестник и вижда, че журналистиката е изпреварила календара. Защото ако някога вестители на пролетта бяха нашите най-деликатни чувства, сега тяхната дейност е поета от агенция Асошиейтед Прес.
Чуруликането на първата червеношийка в Хакънсак, раздвижването на мъзгата в бенингтънските кленове, мъхестите реси на върбите по Главната улица на Сиракюз, първата песен на синигера, лебедовата песен на лонгайлъндските миди, първият ураган в Сент Луис, песимистичните прогнози за прасковената реколта в Помптън (щат Ню Джързи), редовното посещение на питомната дива гъска със счупения крак при езерцето край гара Билджуотър, коварният опит на Аптечния тръст да вдигне цените на хинина, разобличен в камарата на представителите от депутата Джиикс, първата ударена от гръм топола, под която, разбира се, са се били укрили излетници, останали като по чудо живи, отприщването на ледохода по река Алъгейни, теменужката, открита сред мъха от нашия кореспондент в Раунд Корнърс — това са то първите признаци за пробуждането на природата, които телеграфът донася в интелигентния град, докато фермерът, гледайки унилите си ниви, не вижда друго освен зима.
Ала това са само външни белези. Истинският предвестник на пролетта е сърцето човешко. Само когато Дафнис започне да търси своята Хлоя, а Майк — своята Маги, само тогава можем да приемем, че пролетта е дошла и че вестникарското съобщение за петфутовата гърмяща змия, убита в пасбището на фермера Петигрю, не е измислица.
Първата теменужка още не бе цъфнала, когато господин Питърс, господин Рагздейл и господин Кид седяха на една пейка в Юниън Скуеър и кроеха заговор. Господин Питърс беше д’Артанян в това трио от безделници. Той бе най-мърлявото, най-ленивото, най-калното петно на фона на зелените пейки в парка. Но в момента играеше най-важната роля.
Господин Питърс имаше жена. Досега това обстоятелство не бе оказвало влияние върху отношенията на Питърс с Рагзи и Кид. Но днес то особено привличаше вниманието им. Избягнали брачните окови, приятелите на господин Питърс му се присмиваха понякога за това, че се е осмелил да се впусне в подобно опасно плаване. Но сега, едва сега те се видяха принудени да признаят, че той или е бил надарен с изключителна прозорливост, или просто е галеник на Съдбата.
Обяснението е в това, че госпожа Питърс имаше един долар. Цял долар, истински, напълно валиден за плащане на мита, данъци и всякакви вземания. Как да се доберат до този долар? Това бе въпросът, който обсъждаха тримата муфта-мускетари.
— Откъде знаеш, че е цял един долар? — попита Рагзи, у когото тази огромна сума будеше неверие.
— Огнярят е видял, като са й го дали. Вчера тя ходи да пере някъде. И какво ми даде за закуска? Кора хляб и чашка кафе. А стиска долара.
— Женска работа! — каза Рагзи.
— Вижте бе, я да земем да я хванем, да затъкнем устата й с кърпа и да свием долара — предложи мрачно Кид. — Какво, от една женска ли се плашите?
— Ще вземе да се разписка и ще загазиме — възрази Рагзи. — Да млатиш жена, когато наоколо е пълно с народ — това не е работа.
— Господа — каза строго Питърс през рижавата четина около устата, — не забравяйте, че става дума за моята жена. Всеки, който посяга на жена освен ако…
— Магайър вече окачи табелката, че бира има — каза многозначително Рагзи. — Да имахме един долар, щяхме…
— По-спокойно! — каза господин Питърс, облизвайки се. — Така или иначе, трябва да пипнем този долар, момчета. Което е на жената, то е и на мъжа й. Така ли е? Тогава оставете на мене тая работа. Аз ще ида да го взема. А вие ме чакайте тука.
— Аз така знам — гостирай й един и ще каже и майчиното си мляко — рече Кил.
— Жена не се бие — каза поучително Питърс. — Виж, да я стиснеш лекичко за гушата — то е друго. Хем и не остават следи. Чакайте ме, момчета. Ще взема тоя долар, та каквото ще да става.
Питърс живееше на най-горния етаж в една къща между Второ авеню и реката, където държеше стая към двора, толкова тъмна и мрачна, че хазяинът се червеше, когато вземаше наема. Госпожа Питърс работеше но хорските къщи — кога пране ще опере, кога пода ще измие. А господин Питърс не бе омърсил ръцете си с работа цели пет години. Но въпреки всичко те се държаха един за друг, свързани здраво от немотията и от омразата помежду си, или с други думи, от навика. Навикът, тази сила, която не позволява на земята да се разлети на парчета, макар че между другото има и някаква глупава теория за гравитацията.