Госпожа Питърс бе разположила огромното си туловище на по-сигурния от двата стола и през единствения прозорец съзерцаваше с неподвижен поглед неизмазания калкан отсреща. Очите й бяха зачервени и мокри. Цялата покъщнина би могла да се изнесе на ръчна количка, но никой количкар не би я натоварил, дори да му я подаряха.
Вратата се отвори и влезе господин Питърс. Очите му на фокстериер проблясваха лакомо. Жена му веднага забеляза това, но го изтълкува погрешно като глад, а не като жажда.
— До довечера няма да ти дам нито троха — каза тя и пак се обърна към прозореца. — И се махай с тая морда на гладно куче.
Господин Питърс премери на око разстоянието между себе си и нея. Ако действува светкавично, може би ще успее да се хвърли върху нея, да я повали на земята и да приложи удушваческата тактика, с която се беше похвалил пред приятелите си. Да, това наистина беше само хвалба и нищо повече; защото никога досега той не бе дръзвал да прибегне до насилие срещу нея. Но мисълта за приятната, студена бира му вдъхваше смелост и той бе почти готов да се откаже от собствените си сентенции за държането на един кавалер към жената. Обаче с присъщата на безделника любов към по-артистични и по-неуморителни методи той предпочете дипломатическото изкуство, като избра за начало най-силния коз — позицията на човек, който не се съмнява в успеха си.
— Ти имаш един долар — каза той извисоко и внушително, с какъвто тон говори човек, когато запалва скъпа пура (ако я има).
— Да — каза госпожа Питърс, извади банкнотата от пазвата си и я размаха предизвикателно.
— Предложиха ми работа в… един магазин за чай — каза господин Питърс. — Постъпвам от утре. Само че ще трябва да си купя нови…
— Лъжеш! — отсече госпожа Питърс и върна банкнотата на мястото й. — Няма кой да те вземе тебе ни в магазин за чай, ни в кухня, ни дори на битпазар. На мене кожата на ръцете ми се смъкна от пране, докато изкарам тоя долар. Аз да се трепя, а ти да го профукаш! Няма го майстора!
Беше ясно, че талейранската поза не постигна целта. Ала дипломацията е изобретателна. Артистичният темперамент на господин Питърс го хвана за обущата и го пренесе на нова позиция. Той извика в очите си израз на безнадеждно отчаяние.
— Клара — каза той с глух глас, — безполезно е да продължавам борбата. Ти никога не си ме разбирала. Бог е свидетел какви усилия полагам да се задържа на повърхността, но вълните на злочестието…
— Можеш да си спестиш бръщолевениците за дъгата на надеждата, острова на блаженството и прочие — каза госпожа Питърс и въздъхна. — Чувала съм ги хиляда пъти. Ей там на полицата, зад кутията от кафето, има шише карбол. Пий колкото щеш.
Господин Питърс се замисли. Какво да предприеме? Старите изпитани средства не помогнаха. Двамата муфта-мускетари го чакаха край развалините на замъка, тоест на градинската пейка с разнебитените железни крака. Честта му бе поставена на карта. Той се нае да щурмува сам крепостта и да се добере до съкровището, което щеше да им донесе радост и утеха. Но между него и така жадувания долар стоеше жена му, някогашното момиче, което той… Аха! А защо да не опита и сега? Някога той можеше с нежни думи да я навие, както се казва, на малкия си пръст. Дали да не опита и сега? Колко години бяха изтекли оттогава! Жестоката немотия и взаимната омраза бяха убили всичко помежду им. Но нали Рагзи и Кид го чакат да занесе долара!
Господин Питърс огледа жена си с внимателен, критичен поглед. Безформените й телеса преливаха от стола. Забила неподвижен поглед в прозореца, тя сякаш бе изпаднала в някакъв унес. По очите й личеше, че скоро е плакала.
„Чудя се ще излезе ли нещо“ — каза си мислено той.
От прозореца се виждаха само неизмазани калкани и сиви, голи задни дворове. Да не беше топлият въздух, влизащ отвън, човек би помислил, че още е зима — толкова намръщен посрещаше градът настъпващата пролет. Но тя не идва с оръдеен гръм. Пролетта е сапьор и подривник. И капитулацията пред нея е неизбежна.
„Ще опитам“ — реши мислено господин Питърс и направи кисела гримаса.
Той се приближи до жена си и я прегърна през раменете.
— Клара, мила моя — подзе той с глас, който не би измамил дори тюленче, — защо трябва да се караме? Та нали ти си моята душица-мушица.
Засрами се, господин Питърс! Пише ти се черна точка в големия тефтер на Купидон. И срещу теб се повдига обвинение в опит за измама и фалшификация на свещени любовни слова.
Но пролетта бе извършила своето чудо. В мрачната стая през мрачните дворове между мрачните калкани се бе промъкнал Предвестникът. Да, това беше смешно, но… В този капан падате и вие, мадам, и вие, господине, падаме всички.