— Той е неразположен.
— Вече ми каза това. Въпреки всичко искам да го видя.
Изражението на Марлоу стана безизразно с ужасяваща скорост, която понякога бе типична за вампирите.
— Не — каза ми той сериозно. — Не мисля, че ще стане.
— Къде е той — настоя Алфонс.
Той и Сал благоразумно бяха стояли настрана, но сега излязоха напред. Един от гардовете на Сената тръгна да ги пресрещне, но Марлоу махна с ръка и той отстъпи.
— Той трябваше да бъде преместен в по-добре охранявана зона. — Марлоу ме погледна. — В момента имам нужда от всеки агент; нямам човек, който да пази лорд Мирча.
— Да го пази?
Тази дума нямаше никакъв смисъл, когато ставаше въпрос за Мирча. Той беше вампир първо ниво. Те ходеха там, където си искаха.
— За какво говориш?
— Мирча се опита да си тръгне, предполагам, че за да те открие. Но той не контролираше напълно способностите си. Ние не знаехме какво може да направи, ако избяга сред хората в това състояние. — Марлоу изгримасничи. — Той не беше… особено доволен, ако някой не задоволеше желанието му. Имам шестима мъже в критично състояние, които могат да свидетелстват за това.
Преглътнах и се опитах да си придам безразлично изражение. Не мисля, че успях. Когато Мирча мислеше трезво, той ме отпрати. Ако сега се опитваше да ме проследи, това означаваше, че нещата се бяха влошили по-бързо, отколкото очаквах.
— Къде. Е. Той? — повтори Алфонс. — Не ме карай да изям лицето ти. Сал сграбчи ръката му, докато Марлоу само го погледна раздразнено. Той определено не смяташе, че Алфонс е особено интелигентен. Това беше мнение, което бях готова да споделя. Да предизвикаш, който и да е от членовете на Сената, никак не бе умно, но да опонираш на шефа на шпионите, си беше чисто самоубийство, особено за някой, който бе едва трето ниво вампир.
Когато Марлоу го игнорира, Алфонс изръмжа.
— Контролирай слугите си — каза Марлоу — или аз ще го направя.
Отне ми около момент, преди да осъзная, че той говореше на мен. Нямаше никакъв смисъл. Алфонс не беше мой подчинен. Алфонс беше… о, по дяволите.
— Ти се отнасяш към мен така, сякаш съм втората след Мирча, така ли? Думите излязоха от устата ми, въпреки че се бях вцепенила.
— Той те определи за такава, когато все още беше с… разума си — каза Марлоу.
Добре, това беше лошо. Много, много лошо. И обясняваше много от нещата, включително и това защо досега Консулът не бе наредила да ме затворят в някоя килия, но това беше единственото предимство. Технически Мирча можеше да посочи всеки, който поиска, за втория след него и той щеше да говори от името на фамилията в случаите, в които господарят не можеше да направи това за известно време. Това беше позицията, която Алфонс имаше при Тони. Но защо, по дяволите, Мирча бе избрал мен? Той имаше огромен персонал в къщата си във Вашингтон, без да споменавам огромната фамилия от последователи, всеки от които щеше да има повече смисъл като временен защитник. Аз не можех да защитя фамилията, което беше втората ми отговорност. Аз дори себе си не можех да опазя жива! Какво си е мислел, дявол да го вземе?
Облизах устни. Това беше издайнически жест, който щеше да ми спечели едно плясване по врата от Юджийн, но те бяха толкова сухи, че не можех да говоря изобщо. Но явно нищо нямаше намерение да излезе от устата ми.
— Разбира се, че го е направил — каза Сал.
Усетих желязна прегръдка през рамената си. Тя казваше: да не си посмяла да се откажеш и да ни опозориш всички. Леко изправих гръб и силата на прегръдката отслабна дотолкова, че да мога да се освободя от нея с едно леко движение.
— Господарят и Пития сформираха алианс.
Изражението на Марлоу ясно показа какво мисли за това, но тогава заговори Консулът и вече мнението на другите нямаше никакво значение.
— Тогава можеш да говориш от негово име — каза тя.
Преместих се малко по-близо, но спрях преди отражението от роклята ми да докосне масата. Съмнявах се, че малките светлинки щяха да я наранят повече от ухапване от бълха, но нямах никакво намерение да пробвам. Вероятно и сама щях да се справя с това.
Погледнах красивото бронзово лице.
— Защо лорд Мирча е бил затворен?
— Както ти казахме — за негова защита. Той не можеше да се контролира, без да причини щети. Капанът също така ни позволи да не го наблюдаваме постоянно.