— Работя върху окончателното решение на проблема.
Надявах се, че нямаше да се стигне дотук, имайки предвид как тя щеше да ми отговори, но просто нямах други възможности.
— Има контразаклинание.
— Няма. Всичките ни експерти са единодушни относно това.
— Тогава вашите експерти грешат. Контразаклинанието се съдържа в Кодекса на Мерлин.
Марлоу ме гледаше с увеличаващо се разбиране. Той беше там, когато кралят на тъмните феи ми възложи да намеря проклетото нещо, когато открих, че има начин да се измъкна от проклятието.
— Намерила си го — каза той меко.
Поклатих глава.
— Не още. Но знам как да го взема.
— Ти ще ми кажеш — проговори Консулът. Това не беше въпрос. — Аз ще изпратя хора да го вземат и ако казваш истината, ще заповядам да освободят лорд Мирча. Ти ще останеш тук, докато ми донесат Кодекса.
— Вие не разбирате — казах аз, опитвайки се да говоря спокойно. — Той не е някъде, той е някога! Аз съм единственият човек, който може да го вземе. Работих върху това повече от две седмици.
Консулът просто ме гледаше. За момент се уплаших, че тя можеше да изпадне в едно от нейните състояния на безвремие, което можеше да продължи от няколко минути до няколко дни, но тогава тя премигна.
— Защо да ти вярвам, че искаш да помогнеш на един от нас?
— Един от вас? — Махнах раздразнено с ръка. — С изключение на нещото с пиенето на кръв, на практика аз съм една от вас!
Върху лицето й се появи усмивка, която никога преди не бях виждала. След като я погледнах, се надявах, че ще е последната.
— Ако това беше така, ти отдавна щеше да си мъртва заради неподчинението си!
И така започнаха смъртните заплахи. Определено бележехме напредък.
— Ако исках да нараня Мирча, защо да идвам тук? — попитах. — Какво по-лошо наказание можех да му наложа в сравнение с това, което вече му е наложено? Ако исках той да страда, просто щях да стоя настрана. Така че вие знаете, че искам да помогна.
— И какво искаш в замяна?
Най-накрая стигнахме до същността на въпроса.
— Искам Тами да бъде освободена и обвиненията срещу нея да отпаднат.
— Каси!
Чух възбуденият шепот на Тами зад гърба ми, усетих как очите й прогаряха дупка във врата ми, но преглътнах думите, за които знаех, че тя се надява да чуе.
Тя искаше да настоявам да се премахнат училищата, където маговете ходеха, но аз бях по-наясно с нещата. Консулът можеше и да направи нещо относно един затворник, но да се опита да промени цялостната политика на Кръга, бе абсолютно невъзможно. Тя нямаше такъв авторитет и да моля за нещо, което не можеше да направи, само щеше да ме накара да изглеждам така, сякаш не исках да помогна на Мирча в действителност. Вече бях поискала повече, отколкото си мислех, че мога да получа — да поставя като условие отпадането на обвиненията вместо простичкото освобождаване на Тами. Нямаше да успея да постигна нищо по-добро. Не и тази нощ.
— В замяна аз ще използвам контразаклинанието и ще освободя лорд Мирча от проклятието — продължих.
Този път Консулът не премигна.
— Добре. Но ще вземеш един от нас с теб.
— Планирах да взема Алфонс… — започнах аз, но тя ме прекъсна.
— Не. Сенатор.
Страхувах се от това. Защо само да освободи Мирча, при положение че имаше възможност да сложи ръка на Кодекса? Само че това нямаше да стане. Не бях преминала през всичко това, за да дам толкова сила в ръцете на вампирите. За щастие, тя не бе назовала никой сенатор. Усмихнах се и дори не се опитах усмивката ми да е по-мила от нейната. — Дадено.
Глава деветнадесета
Аз се приземих върху покрива на Данте две седмици по-рано в миналото и почти припаднах. Краката ми бяха върху бетон, но полата ми се развяваше от лек вятър. Сграбчих едната страна на кулата, толкова силно, че си одрах кожата, леко треперейки и тогава осъзнах, че още няколко инча вляво и щях да се приземя в нищото. Но това не се случи, бях успяла и след няколко секунди се опитах да пусна голата скала и да се огледам наоколо. Всичко бе някак си странно тихо: шумът от трафика бе приглушен и нямаше никакви доловими звуци от битка. Всичко изглеждаше нормално, светлините на стриптийз бара блещукаха в далечината, осветявайки допълнително осеяното със звезди небе. Но внезапно ме удари порив на вятъра от основата на кулата, толкова силен, че ме накара да отстъпя крачка назад, а заедно с него се появи миризмата на барут и озон. Изглежда, бях на правилното място.