Премествайки се внимателно към края на покрива, видях простиращия се отдолу паркинг, който разкриваше картина на пълен хаос. Синият дим се бе разсеял от едната страна и се виждаха изгорели и надупчени коли, голям брой видимо мъртви тела и Томас, стоящ начело на тълпа любопитни зяпачи. Той изглеждаше като Оби-Уан, докато плъхолаците се изтегляха през задната врата, оставяйки кървава следа по земята. От другата страна на паркинга, по-далече от улицата, бе започнало почистването. То бе прекъснато за кратко от един вампир, който притича през паркинга, размахвайки яростно ръце, а от задната част на якето му се издигаха пушеци. Мирча се тръгна, за да се намеси, докато още вампири се изсипаха от няколко сребристи лимузини от далечната страна на казиното. Мирча подчини полуделия вампир само с една дума, а няколко други скочиха към него с одеяла, потушавайки пламъците. Малко след това видях себе си, Франсоаз и една блестяща точка, за която предположих, че е феята.
Освен Мирча никой друг явно не забеляза тяхното заминаване. Повечето от неговите вампири бяха прекалено заети да гасят пламъците — когато всяка една заблудена искра може да бъде смъртоносна, трябва да внимаваш особено много. Огледах се към другите места на кипяща дейност и забелязах, че всички са доста разсеяни. Томас говореше с две ченгета, докато Луис-Цезар подкрепяше по-младата моя версия, за да мога аз да споря с Приткин. Това беше добра възможност, която трябваше да използвам.
Пренесох се зад Мирча.
— Липсвах ли ти?
Той завъртя глава, а очите му се разшириха. Погледна към мястото, където моето друго аз се беше изпарило, след което отново погледна назад.
— Какво е това?
Огледах го набързо. От височината на покрива не можех да кажа това, но той изглеждаше малко поопърпан. Якето му бе изгорено по дължината на целия гръб, а отзад се вееха малки парчета черен плат подобно на ленти за Хелоин. Половината му коса се бе измъкнала от лентата, която я придържаше, падайки върху част от едната му скула, а върху брадичката си имаше пепел. Поне ризата изглеждаше добре: тя бе направена от тежка китайска коприна с малки клечици за закопчаване вместо копчета и изглежда, че бе предпазена от изгарянето от якето му.
Малко петно пепел изпъкваше силно на фона на кремавата коприна. Протегнах се да го изтупам, но той се отдръпна.
— Трябва да тръгваме — казах нетърпеливо.
Вероятно имахме само секунда преди някой, който не трябваше, да ме види.
Отново се протегнах към него, но изведнъж той вече не беше на мястото си. По дяволите! Бях забравила колко бързо могат да се движат вампирите.
— Коя си ти? — Гласът дойде отнякъде зад мен.
Аз се завъртях толкова бързо, че полата ми се оплете в краката ми. Леко се препънах, но бързо се овладях, преди да се просна на земята. Но косата ми се освободи от шикозния кок, който Сал бе успяла да направи, падайки в очите ми. Отметнах я настрани и огледах внимателно асфалта за падналите фиби. Казах й, че това няма да сработи особено. Елегантността и аз определено не бяхме на една и съща вълна. Най-накрая успях да намеря дузина изпопадали фиби и ги вдигнах, опитвайки се да ги задържа, без да разсипя препълнената си чантичка. Марлоу бе претърсил съкровищницата на Сената и бе донесъл една огромна чанта, пълна с бижута, която в момента се опитваше да измъкне рамото ми от ставата. „Преносимо богатство“, обясни той, когато го попитах защо трябва да се разхождам с купчина камъни, пред които диамантът на Надеждата изглеждаше невзрачен. „По време на революцията хората са искали да притежават нещо, което лесно да се транспортира извън страната.“ Можех да поспоря относно леснотата на транспорта, но нямаше да се оплаквам. Просто се надявах, че ще са достатъчни. За съжаление камъните и пистолета ми не бяха оставили място за четка за коса.
— Имаш ли гребен?
Вероятно трябваше да изглеждаме представителни за работата, която ни предстоеше. По начина, по който стояха нещата сега, се съмнявах, че щяха да ни допуснат дори до вратата.
Когато Мирча не отговори, погледнах нагоре и видях, че той държи нещо и то не беше гребен.
— За какво ти е това?
— За теб, ако не ми кажеш истината.
— Вече имам оръжие — казах му объркано. Какво си мислеше, че щях да правя с това нещо? Това не беше пистолет; то беше пушка М16. Нещото беше ужасно голямо.