И беше насочено към мен.
— Оу.
Внезапно получих прозрение. Пуснах фибите и вдигнах ръце. Но оръжието, насочено към гърдите ми, не промени положението си.
— След всичко, през което премина, е обяснимо да си малко объркан — казах. Определено не бях помислила за това по-рано. — Но аз съм тук, за да помогна. Моля те, поеми ръката ми и ще ти го докажа.
Единственият отговор на Мирча бе да отстъпи няколко крачки назад. Може би, за да има по-добър изглед за стрелба. Зад него няколко от вампирите му вдигнаха поглед от гасенето на пламъците и ни видяха. Просто страхотно.
— Остави магията си за някой друг — каза ми той. — Няма да се подам толкова лесно.
— Не използвам… — започнах аз, но той отново се изпари, преди да мога да довърша.
Отне ми около минута преди да го забележа край една от лимузините в другия край на паркинга. И не, да го оставя да замине нанякъде, определено не беше добра идея.
Пренесох се, но през кратката секунда, която ми бе необходима, за да отида там, той беше изчезнал. Отворих едната от вратите на колата, за да проверя дали не е вътре, когато видях да се отразяват в стъклата две петна, които се движеха зад мен. Пренесох се отново преди вампирите да ме сграбчат и се озовах отново близо до мястото, където започна всичко. Започна да ми прилошава — и това не беше добър знак. Особено в случая, когато дори не бяхме успели да направим това, което трябваше.
Огледах се наоколо, опитвайки се да намеря Мирча и почти се блъснах в него. И двамата отстъпихме назад и тогава забелязах, че оръжието бе изчезнало. Може би, си беше припомнил, че няма нужда от него, за да ме убие. Или, може би, бе решил да ме остави да му обясня.
— Слушай — казах. — Аз просто искам…
Той хвърли в лицето ми някаква отвара. Устата ми бе отворена и аз се задавих с отвратителната смес. Тя беше зелена и мазна и капчици от нея потекоха по брадичката ми и покапаха по огърлицата на Били. Чудесно. Нещото имаше толкова много дупчици и пукнатини, че вероятно никога нямаше да мога да я почистя.
Когато най-накрая премигнах достатъчно пъти, за да отстраня част от отварата и да мога да виждам, открих, че Мирча ме гледа, полуобъркан, полуядосан.
— Това трябваше да отмие магията — каза той, сякаш си говореше на себе си.
— Вероятно щеше, ако имаше такава! — казах яростно.
Той отново изчезна.
— По-добре се надявай това да не оставя петна! — извиках аз към мястото, където Мирча стоеше допреди малко, точно преди една ръка да се увие около гърлото ми.
— Трябва да си много могъща — прошепна той, а дъхът му погали ухото ми — за да не подейства отварата.
Аз се пренесох от почти задушаващата ме ръка и се появих зад него.
— Ще останеш ли на едно място поне за една минута?!
Мирча се обърна отново толкова бързо, че ми беше трудно да го проследя и ме сграбчи за гърлото. Въздъхнах с облекчение.
— Благодаря ти — казах искрено и ни пренесох преди някой друг да забележи играта ни на криеница.
Минута по-късно се оказах притисната до една твърда, студена тухлена стена. Тялото ми ме уведомяваше, че явно бях направила прекалено много пренасяния за кратко време, и аз почти се свлякох в една локва, а обувките ми се напълниха с киша. Да не споменавам и захвата на Мирча около шията ми, който се бе стегнал малко повече, отколкото трябваше.
— Къде сме? И коя си ти?
Не можех да го видя много добре, но определено звучеше вбесен.
— Кога сме, а не къде? — поправих го аз.
Валеше лек сняг, който полепваше по миглите ми. Не можех да видя особено много, тъй като тялото му ми препречваше погледа, но нощта бе влажна и студена, а не топла и суха, а под краката ни имаше калдъръм, а не асфалт. И съдейки по замайването, което ме бе обхванало, явно ние се бяхме върнали поне няколко века назад в миналото.
— И ти знаеш коя съм аз.
— Ти не си моята Касандра.
Тонът му бе равен и режещ. Такъв, какъвто никога не бях чувала или поне не спрямо мен.
— Тогава коя съм аз?
Наистина ми се искаше поне за минута улицата да се спре на едно място, за да мога да си поема отново въздух, за да помисля.
— Ти си магьосник, който използва илюзия, която ако не прекратиш — ръката му се стегна още повече — аз ще я премахна.
Преглътнах и се отпуснах в ръката му. Чудех се колко още време щях да издържа, колко още щеше да се стяга хватката му, преди да спра да успявам да преглъщам, преди да спра да дишам. Изглежда, това нямаше да отнеме много време, но не можех да измисля нищо, с което да го накарам да отпусне захвата си. Никога не ми беше хрумвало, че Мирча ще ме сбърка с някой от хората, с които сме във война. Защото аз го разпознавах инстинктивно, не можех да го сбъркам и просто смятах, че и той ще се чувства по същия начин.