Отдръпнах се с натежали гърди, а студеният въздух прободе голата ми кожа. Присвих раменете си срещу студа и потиснах излизането от устата ми на звук, който щеше да бъде оприличен на стон.
— Можеш ли да не правиш това? — прошепнах аз. И така ми беше достатъчно трудно да мисля, без да се изливат в кръвта ми купища хормони.
— Защо? — Той очевидно изглеждаше озадачен.
— Защото ние не сме… ние няма… Много е сложно всичко, разбираш ли?
Мирча беше способен да казва много неща чрез леки лицеви движения, много повече, отколкото можех да разбера от един цял разговор с него. В момента той бе повдигнал саркастично вежда.
— Дулчеата, единствената възможност да оставя някога подобен знак, е, за да накажа или за да изявя правата си върху някого.
— Може би аз…
— А когато става въпрос за наказание, не се храня от врата.
Преглътнах и замълчах. Нямаше да спечеля по този начин. Ако продължах да говоря, той скоро щеше да измъкне цялата история от мен. И, може би, това нямаше да има значение, но можеше и да има. Защото нямаше толкова много хора, които да могат лесно да приемат това наказание, което го очакваше, без да се опитат да го избегнат. Той нямаше да успее, но вероятно щеше да промени времето.
Огледах се наоколо, но нямаше никой. Можех да виждам поради светлината, която се процеждаше от няколкото премигващи фенери от едната страна на близкия вход. Те бяха прикрепени към къща, която беше плътно долепена към съседната сграда от тази страна на улицата. Никоя от другите къщи нямаше фенери и сенките се движеха по пердетата на техните прозорци. Това плюс факта, че силата ми ме бе отвела там, където трябваше да бъда, означаваше, че вероятно това е мястото.
— Има парти тази вечер — казах, опитвайки се да се успокоя, докато всеки мой нерв крещеше „сега“ и „побързай“, и „той е там“.
Мисълта, че Кодексът може да е само на няколко ярда от мен, беше достатъчна, за да разбърка мислите ми и без помощта на Мирча.
— Няколко тъмни мага ще продадат тази вечер една книга със заклинания. Трябва да влезем вътре и да я купим или откраднем преди някой друг да я е взел или…
Мирча внезапно ме придърпа към себе си и ни притисна отново към стената.
— Не е сега времето… — започнах аз.
В този момент въздухът започна да пука и да се раздира, сякаш всички светкавици в Европа бяха решили да се стоварят върху нас по едно и също време. Имаше порив на вятъра и светът се изкриви по ужасен начин. Секунда по-късно се чу оглушаващ пукот, последван от проблясък на виолетова светлина и по средата на тясната улица се появи богато украсена лодка, която бе толкова голяма, че корпусът почти остърга сградите от едната страна.
Аз се втренчих в нея. Около кораба танцуваха послеобрази от внезапната буря, която бе изхвърлила лодката по средата на улицата просто ей така. Можах само да си помисля, че „да, това е мястото“ преди Мирча да ме дръпне в сенките на една почти несъществуваща алея между две наклонени сгради. Погледът му бе яростно сериозен.
— Къде сме?
— Париж, 1793 — казах аз, опитвайки се да не се задъхам, за да може да ме чуе.
Трябваше почти да чета по устните му, за да го разбера, поради симфонията от ударни инструменти, която звучеше в ушите ми.
— Или поне така се надявам.
Мирча остана притихнал за момент, за да схване ситуацията.
— Защо? — попита той накрая.
— Казах ти. Отиваме на парти.
Над рамото му наблюдавах как от баржата се спусна рампа, която опря в заледената улица. Тя беше червена като корпуса, върху който червеното оформяше фон за множество спирали от златно, синьо и зелено, които накрая очите ми разпознаха като огромен дракон. Издяланата му муцуна оформяше носа на кораба, а с ноктите на предните си два крака държеше блестяща златна топка, поставена почти като прожектор. Дългото му подобно на змия тяло се простираше по цялата дължина на страничната част на корпуса и завършваше в бодлива опашка близо до носа. Нямаше нито гребла, нито платна или други приспособления за придвижване, така че нищо не можеше да обясни как този кораб се приземи между къщите без никаква вода наоколо.
Четирима огромни мъже в златно снаряжение слязоха по рампата. Техните брони бяха покрити изцяло с малки люспи, които имитираха тези на дракона. Те заеха място от двете страни на рампата, двама по двама, носейки дълги копия като почетни стражи. Тогава от драконовия корем се появи малко летящо кресло с още по-мъничка жена в него. Нейните невъзможно малки крака бяха обути в сатенени обувки с цвета на лотус и нямаше нужда да се питам защо креслото левитираше, тъй като нямаше начин това миниатюрно същество да успее да удържи дори собствената си тежест.