На пръв поглед тя изглеждаше безпомощна подобно на натруфена кукла, която бе задвижвана от нейните прислужници. Този образ контрастираше рязко със силата, която се излъчваше от нея подобно на малка супернова, заливайки улицата с невидима, но почти задушаваща мощ. Гардовете бяха просто шоу; тази красавица нямаше никаква нужда от защита.
— Коя е тази? — успях да попитам.
— Минг-де, императрицата на китайския двор — почти същото като нашия Консул — прошепна Мирча, дъхът му замръзна във въздуха точно пред лицето ми.
Наблюдавах украсените с камъни дракони върху роклята на Минг-де, които се увиваха, усукваха и гърчеха по начин, за който първоначално си бях помислила, че е резултат от играта на светлината, хвърляна от фенерите. Но не, един малък златен дракон пробяга по подгъва на полата й, блещукащ на фона на пурпурната коприна и аз осъзнах, че те имат собствена воля.
— Но как се появи тук?
— Чрез пътуване по лей линиите — каза Мирча, докато бляскавата процесия влизаше вътре.
— Какво?
В този момент се появи нова светкавица, този път зелена, последвана от такъв грохот, че подскочих. Премигнах и когато погледнах отново, видях огромен сив слон със златно седло точно до кораба на Минг-де. Слонът явно нямаше толкова място, колкото му се искаше, и той нададе ужасяващ рев на протест. От задната част на баржата се подаде главата на един пазач и викна нещо, след което огромният кораб започна да се движи напред, докато не удари стълба на лампата и трябваше да спре. Всичко това започваше да изглежда като парти, гостите на което не бяха помислили особено за паркирането.
След малко слонът коленичи и от него слезе група индийци. Те носеха великолепни дрехи от сини и зелени паунови пера, въпреки че на пръв поглед нищо не се движеше. Между тях бяха накичени толкова много скъпоценни камъни, колкото имах в чантата си, а сапфирът върху тюрбана на един от мъжете бе голям колкото юмрука ми. Но явно те се бяха подготвили за аукциона, защото когато се насочиха към входа, зад тях се понесе едно летящо килимче, което носеше сандък. Усетих как стомахът ми се преобръща. Ако това бяха тези, които ще наддават, имах сериозен проблем.
— Добре. Какво става? — попитах аз.
— Махараджа Паринда от Индийски Дурбар. Подобно на нашия Сенат — обясни Мирча. — Мисля, че жената е Газала, втората след него.
— Но как са пристигнали тук?
— Дошли са с помощта на лей линиите.
— Това го каза и преди. Не ми помагаш особено.
Мирча повдигна вежда.
— Никога ли не си използвала лей линия?
— Дори не знам какво значи това.
— Наистина ли? Напомни ми да ти покажа някой ден. Мисля, че ще намериш преживяването за… ободряващо.
Гледах го и наистина силно се опитвах да си спомня за какво си говорихме. Устата му се разтегна в странна полуусмивка, по-ранното му напрежение бе забравено или по-скоро добре маскирано.
— Ще бъда щастлив да ти разясня за какво точно става въпрос малко по-късно. Но засега ще оценя малко по-подробно обяснение относно факта защо сме тук.
— Ще наддаваме за книга със заклинания. Ти току-що видя нашите съперници.
Мирча ме погледна скептично.
— Познавам Минг-де добре, но само защото веднъж бях връзката на Сената с нейния двор. И съм срещал само веднъж Паринда, защото и двамата имаме репутацията на личности, които рядко излизат извън пределите на собствените си земи. Ако те искаха такъв предмет, щяха да изпратят техен слуга.
— Е, явно са решили друго — казах, ровейки из остатъците от якето на Мирча, докато не намерих кърпичка.
Опитах се да изтрия, колкото се може повече от това, което той бе хвърлил върху мен; за щастие по-голямата част от отварата беше засъхнала и повечето от нея просто се разпадна на прах.
— Поне няма миризма — казах тъжно.
Мирча взе кърпичката и започна да трие зелената течност по врата ми. Кокалчетата му едва ме докосваха и дори тогава се усещаха през сатенения плат на кърпичката. Това бе едно странно усещане, близко до докосването, но не точно, достатъчно топло, но и незабележимо. Тогава Мирча промърмори, усилвайки леко натиска, толкова, че да мога да усетя инициалите, избродирани върху парчето плат.