— Да вървим? Къде?
— Да намерим Кодекса! Не смяташ ли, че ще е по-удобно да го търсим без някой да ни обстрелва за разнообразие?
— Много добро предложение. Освен малката подробност: парижките катакомби са едни от най-старите в Европа. Съоръжението е изоставено в нашето време, но в това време, със сигурност има магове навсякъде! Да не споменавам за капаните. Ако все още не сме успели да задействаме защитно заклинание, то това скоро ще се случи!
— Да имаш друго предложение?
— Да. Измъкни ни от тук! — Дори в тъмнината бях убедена, че можех да видя гневния му поглед.
Поех си въздух, по-раздразнена от всякога — или поне от кое да е време преди Джон Приткин.
— Защо ли не ми хрумна тази гениална идея?
— И преди си се телепортирала няколко пъти дневно…
— Което напълно ме изтощи.
— Никога не си споменавала това.
— Никога не си питал.
Кратка пауза и Приткин попита:
— Добре ли си?
— Да, страхотно. — Наистина мразех предложението му за измъкване, но не можех да предложа нищо по-добро. — Нека се измъкнем от този коридор първо — компромисен вариант — Тогава ще се опитам да ни пратя във времето, малко преди фойерверките да започнат.
Отне ни цяла вечност да се придвижим и излезем, не заради тъмнината, а заради Приткин, който беше убеден, че някой или нещо всеки момент щеше да ни се нахвърли. Но единствените проблеми бяха нормалните — горещина, застоял въздух и приключението да не паднеш по неравната земя или да не се одереш на стената. Най-сетне стигнахме до разклонение и Приткин спря:
— Сигурна ли си, че ще се справиш?
— Какъв е планът ти, в случай че отговорът ми е „не“?
— Да чакаме тук, докато стане „да“.
— В такъв случай, ще се справя. — Не страдах от клаустрофобия, но тези тунели почваха да ми писват. Хванах здраво ръката му, съсредоточих се върху нашето време и се телепортирах.
Този път светът около нас се разтопи бавно като боя, разтваряща се във вода, избледнявайки бавно и постепенно. Обикновено не усещах преминаването на годините, само чувство на безтегловно падане, което завършваше в определената ми дестинация. Е, този път го изпитах. Реалността се носеше около нас на вълни като отвратителна безтегловна вода. Бях благодарна, че не можех да видя какво става, тъй като дори усещането беше смразяващо. За един дълъг момент бях поток от разкъсани атоми, раздиращи съзнанието ми, с тяло, което бе толкова разтеглено, че не се знаеше къде е началото и къде краят.
Тогава се превърнах отново в себе си, само за да започна целия процес от начало. Дочувах откъслеци от разговор, няколко музикални тона и нещо, което звучеше като експлозия или срутване, всичко в бърза последователност, като че ли някой превключваше честотите на радио. Най-накрая осъзнах какво се случваше. Това наше пътуване не беше едно голямо телепортиране през времето, а много малки последователни скокове, като ние се материализирахме и изчезвахме от междинните времена, докато бавно си проправяхме път към крайната цел.
Можех да почувствам времето и то беше доста тежко, сякаш плувах през захарен сироп. Пътуването през вековете беше като маратон. В тъмнината. С тежести около краката.
Като най-сетне пристигнахме, имах чувството, че са дали на давещото ми се тяло въздух — доста шокиращо, неочаквано и в същото време чудно чувство. Нямаше да се учудя да се материализираме във вода, но май бяхме минали наводнената територия, тъй като се натъкнах на суха стена. Седнах рязко и наведох главата си назад, облекчението ме заля толкова силно, че се почувствах замаяна.
Приткин пропълзя, за да се опре на стената до мен:
— Добре ли си?
— Престани да ме питаш. — След отговора ми трябваше да застана неподвижно, за да се справя със задаващото се гадене. Коремът ми май схващаше малко по-бавно от остатъка от тялото ми, но когато най-сетне настигна останалото… не беше никак доволен.
— Приемам, че това е „да“.
Преглътнах, все още усещайки прах. Казах си, че да повръщам ще е прекалено непрофесионално.
— Да… понякога ученето може да е доста неприятно.
След няколко минути, в които стоях неподвижно със затворени очи, успях да си почина и да нормализирам дишането си.
— Не е нужно да продължаваш. — Приткин продължи. — Аз мога…
— В момента не мога да ни изкарам от тук, дори животът ми да зависеше от това — казах откровено.