— Не обичаш ли вино? — попитах, отпивайки от новото си питие с малко повече достойнство.
— При определени обстоятелства.
— Като например?
— Напомни ми да ти покажа някой път — промърмори той, докато към нашата група се присъединяваше една безумно красива жена.
Тя беше японка или поне азиатка и около нея жужаха колибри, които носеха ръчно направения й шлейф. И тя беше само първата от многото. Въпреки че ние се намирахме в един тъмен ъгъл до камината, изчаквайки събитието, много хора се отклоняваха от пътя си само, за да говорят с нас. Или по-точно — да говорят с Мирча, тъй като повечето от тях едва ми хвърляха по един бегъл поглед. Забелязах, че по-голямата част от тях бяха жени и то доста атрактивни.
Не знам защо това ме изненада. Същото се случваше и в дома на Тони, когато Мирча идваше на посещение. Бях подслушала как персоналът се оплаква, че никога не са имали толкова много гости; дори вампири, които не харесваха Тони, се появяваха, за да засвидетелстват своето уважение.
Защото Мирча бе не само член на Сената, той беше Бесараб, което го определяше едва ли не като филмова звезда, поне що се отнасяше до вампирите.
Или може би рок звезда, помислих си, въздържайки се усилено да махна грубо ръката на една подобна на статуя, с кестенява коса, вещица, която тя бе поставила върху неговата. Той се отдръпна назад, преструвайки се, че иска да остави празната си чаша на полицата над камината, но неговата обожателка го последва. Устните му се разтегнаха в печална усмивка, която исках да опитам толкова много, че даже не можех да мисля. Не обвинявах посетителките. Поне не много. Мирча притежаваше способността да използва своя външен вид и репутация като предимство — това на практика си беше част от длъжностната му характеристика. Но по-лошото бе, че в по-голямата част от времето той дори не го правеше нарочно. Той просто се наслаждаваше на обкръжението си, независимо къде беше и какво правеше, с такава непреднамерена чувственост, сякаш тя бе част от тялото му подобно на цвета на косата му.
Дори и с допълнителната сила, която бях получила с длъжността си, проклятието се бе засилило. Само стоенето до него караше сърцето ми да изскочи, а пулсът ми да препуска. А тялото ми се подчиняваше изключително бавно на командите на мозъка ми да стоя настрани, да не го докосвам, да не забелязвам нито една подробност относно него. Например как косата му все още ухаеше леко на студения вятър отвън или топлината на кожата му, когато докосваше вдлъбнатината на горната ми устна с върха на пръста си.
— Капчица вино — промърмори той, докато пръстите му проследяваха устните ми.
Разбира се, понякога той го правеше съвсем тенденциозно. Погледнах нагоре и срещнах едни очи, които бяха спокойни, горещи и съсредоточени. Под погледа на тези очи беше лесно да повярваш, че си единственият човек в стаята, когото цени, единственият на земята, който има значение за него. Но аз бях виждала този поглед и преди и тогава той не бе насочен към мен. Срамежливите хора ставаха словоохотливи, агресивните — хрисими, а обикновените — разцъфваха, опитвайки се да отговорят на изискванията, които виждаха в очите му. Или поне си мислеха, че виждат.
Задържах погледа му за един напрегнат момент, преди да премигна и да погледна настрани, ядосана, че той опитваше този номер върху мен, объркана, че го правеше точно в този момент и тогава срещнах очите на една тъмнокоса вампирка. Нейната рокля с цвят на гранит я обгръщаше плътно, а сребърната й пелерина ограждаше толкова красиво лице, че за момент просто зяпнах. Тя подаде ръка, но аз я пренебрегнах; тя бе прекалено високо вдигната, за да си помисля, че е насочена към мен. Мирча покорно я целуна и й каза нещо на испански, но очите й останаха приковани в мен. Това продължи доста дълго време, но тя не каза нищо, така че аз също. След малко жената реши да погледне Мирча.
Те проведоха кратък разговор, който не можах да проследя, но и нямаше нужда. Жената бе особено добра в безмълвното предаване на послания. Тя се взря в лицето на Мирча, прокарвайки пръст по деколтето си, приглаждайки отстрани роклята си с ръце и говорейки с мъркащ глас. Всеки поглед, всяко движение говореше, че тя го иска, с абсолютна искреност и без никакъв срам. Погледнах настрани, преди да направя нещо наистина глупаво.
След малко тя си тръгна, но не и преди да ми хвърли още един странен поглед.
— Стара приятелка? — попитах, опитвайки се да звуча непринудено.
— Позната — промърмори той.