Погледнах Мирча, осъзнавайки, че съм можела да подпаля и него, но по черните му панталони нямаше дупчици от изгаряне, нито пък можех да видя пушек. Което нямаше много смисъл.
— Защо не се подпали?
Той повдигна вежда.
— Това ли искаше да стане?
— Не, но… дрехата имаше подобен ефект върху Марлоу. А дори светлината не беше толкова силна тогава.
Веждата му се повдигна малко по-високо.
— Подпалила си сенатор Марлоу?
— Е, не беше нарочно. — Мирча просто ме гледаше. — Ние бяхме в залата на Сената и той беше…
— В залата на Сената?
Намръщих се. Внезапно по лицето му се появи нервност поради някаква причина.
— Да, той ме замъкна, за да се срещна с Консула…
— Ти си го подпалила по средата на залата на Сената пред очите на Консула.
— Беше съвсем мъничък огън — казах, след което спрях, защото той избухна в смях, толкова искрен, че цялото му лице се освети и върху него се забелязваха само блестящи зъби и неустоима уста.
— Той го загаси — казах отбранително.
Той обаче продължи да се смее.
— Дулчеата — каза той накрая, когато успя да си поеме въздух — какво ли не бих дал, за да видя това и още нещо — съветвам те да не опитваш тази вечер повече това, което направи.
— Аз не съм…
— Споменавам го, защото смятам, че Минг-де ще поиска да се видим.
— Какво?
Той наклони леко главата си към другия край на стаята, където китайският вариант на Консула бе обградена от четиримата си бодигардове.
— Ще е благоразумно, ако успееш да се въздържиш да подпалиш Китайската императрица.
— Тя изглежда доста заета — казах тихо.
Това си беше самата истина — около нея вече се бяха събрали доста обожатели — а аз за една вечер се бях нагледала достатъчно на страховити жени. Мирча не си направи труда да отговори, просто използва хванатите ни ръце, за да ме помъкне през стаята.
Ние спряхме пред подиума, върху който се намираше подобното на трон кресло на Минг-де. Върху него също имаше дракони, които бяха навити върху гърба на креслото, но поне не се движеха. За разлика от ветрилата, които се подаваха от двете страни на главата й, пърхайки и раздвижвайки въздуха подобно на две превъзбудени пеперуди. Тях никой не ги държеше, тъй като ръцете на стражите бяха заети от копията, които вероятно бяха повече церемониални, тъй като те бяха вампири. Освен това ветрилата завършваха с остри като бръснач краища и аз бях убедена, че можеха за миг да разсекат нечие тяло толкова лесно, колкото лесно бе пърхането, което извършаваха в момента.
Бях толкова зашеметена от спектакъла, че не забелязах веднага, че тя е започнала да говори, докато Мирча не ме срита по кокалчето. Погледнах настрани от танцуващите крила и срещнах течни черни очи върху малко овално лице. Минг-де изглеждаше на около 20 и да, тя беше поразително красива. Въздъхнах. Разбира се, тя искаше да види Мирча.
Само че тя не гледаше него. Зачудих се дали да не си сложа на врата един знак „ЖЕРТВА НА ПРОКЛЯТИЕ, А НЕ ЗАПЛАХА“ преди някой да е решил да премахне конкуренцията. Минг-де протегна ръка със смешно дълги светлочервени нокти. Бях толкова фокусирана върху тях — нокътят на палеца вероятно бе дълъг около шест инча и бе закривен в края си — че ми отне няколко секунди да забележа, че тя е насочила нещо към мен. Нещото беше жезъл с грозен кафяв израстък в края. Аз се дръпнах малко назад преди тя да се опита да прободе сърцето ми. Но жезълът ме последва и аз най-накрая успях да се съсредоточа достатъчно, за да видя какво представлява, въпреки че вече почти бе опрял в носа ми. Израстъкът се превърна в съсухрена глава, която носеше малка капитанска шапка върху оскъдната си коса.
— Нейно Императорско Величество, Императрицата Минг-де, Нейно светейшество на Настоящето и Бъдещето, Дамата на десет хиляди години иска да ти зададе въпрос — каза главата с отегчен монотонен глас, който успя да ми внуши презрението на своята господарка към мен и към света като цяло.
Премигнах.
— Ти не си китаец.
Лекият британски акцент го издаваше, както и останалите кичури червена коса.
Главата издаде многострадална въздишка.
— Нямаше да има особено голяма полза от мен като преводач, ако бях китаец, нали така? И как разбра?
— Ами аз…
— Заради шапката е, нали? Тя ме накара да я нося, така че хората да ме питат.