Господарят на Казанова беше Антонио, престъпният бос на Филаделфия, по-добре познат като Тони, въпреки че името му тези дни беше като мръсотия за господаря му, който се случи така, че е Мирча. Наред с другите неща, Тони се опита да ме убие, което беше сериозна намеса в плановете на Мирча. Тъй като не беше от прощаващия тип, Мирча конфискува всичко, което Тони притежаваше, включително казиното и неговия управител. Преди да бъде изолиран от проклятието, той нареди на Казанова да ми помага, но не посочи нищо конкретно. В резултат на което, Казанова „помогна“, като ми намери много неща за вършене, за които все още чаках заплащане.
Но докато Приткин не ни намереше истински, честен към Бога, захранващ, нямаше какво толкова да правя. Освен да се взирам вманиачено в часовника, чудейки се колко секунди на свобода ми бяха останали. Да съм заета, помагаше с това. Малко. А и Казанова получаваше точка за дрехите. Лъскавите ми ПВЦ шорти и бюстието тип комбо не покриваха много, но със сложения грим на очите и дълга черна перука, едва разпознавах истинската ягодоворуса, синеока жена. Кимнах с глава и се опитах да изглеждам равнодушна, надявайки се, че прикритието ми ще успее. Човекът, който стоеше до мен, започна да се оплаква.
— Thumbscrew? — Той хвърли менюто с напитките върху бара. — Какво, по дяволите, е това?
— Не сте в Ада — барманът го коригира. — И никоя душа не пие или яде в Чистилището.
— Тогава какво правят? — попита мъжа саркастично.
— Страдат.
Помислих си, че тъмният костюм на повелител на бармана, състоящ се от голи гърди, качулка на палач и пристегнати ръкавици, би трябвало вече да е изяснило това. Ако не, то дузината устройства за мъчения по стената, би трябвало да са дали подобни указания.
— Аз страдам — от жажда! — настояваше туриста.
— A thumbscrew е отвертка. — Обясних учтиво.
— Боже, благодаря, Елвира. Какво щях да правя? Да реша загадката, преди да си поръчам нещо за пиене?
— Не е толкова трудно — отвърна търпеливо бармана, приготвяйки горящ коктейл пред друг гост. — Lynching е Лънчбърг лимонада, Iron Maiden е старият…
— Всичко, което искам, е Кървава Мери! Имаш ли от тях?
— Да.
— Как се казва?
— Кървава Мери.
Вампирът спря до мен.
— То не работи — казах му. Нямаше начин да променя мнението си. Обичайно на вампирите не трябваше да се има доверие, но Сенатът правеше така, че обикновеният вампир да изглежда като образец на целомъдрие.
— Това се опитвам да ти кажа — заяви главата. — Това е престъпление! Поставих неблагодарното нещо обратно в пепелника му и се обърнах към нежелания ми посетител.
— И защо се безпокоиш за дегизировката? Сякаш не знам какво си.
— Тя не е предназначена за теб — каза вампира, сваляйки качулката. Двойка богати кафяви очи срещнаха моите, с цвят, мек и познат като усещането за носенето на велур. Само излъчваното от тях отчаяние беше нещо ново. Вторачих се в шок.
— Рейф?
Той рухна на бара, придържайки стомаха си, сякаш е бил ударен. Плъзнах се от стола си и му помогнах, усещайки тръпките му, въпреки дебелото, бухнало вълнено наметало, което носеше. Улиците отвън блестяха от късната юнска жега, но въпреки това той бе облечен така, все едно се очакваше буря. Познавах го през целия си живот и никога не го бях виждала да изглежда толкова зле.
Срещнахме се в двора на вампира, който го превърна, гореспоменатия Тони, който беше наредил на Рейф да изрисува стаята ми, когато бях дете. Съмнявах се, че Тони го направи само, за да угоди на своя ясновидец. Това просто подхождаше на неговото изкривено чувство за хумор — да дава на великите художници от Ренесанса най-черната работа, която би могъл да намери. Но всъщност Рафаел й се наслаждаваше и през месеците, които му бяха нужни, за да нахвърля на тавана ми ангели, звезди и облаци, ние станахме приятели. Той беше едно от малкото неща, които правеха израстването ми при Тони, поносимо.
Устните на Рейф бяха студени, когато ме целуна набързо, а ръцете му бяха като лед. Затоплих ги с моите, притеснявайки се дълбоко в себе си. Той не трябваше да е студен. Вампирите бяха топли като хората, освен ако не бяха гладни, но не можеше да бъде това. Като всички повелители, Рейф можеше да се храни с кръвни молекули от разстояние. Ако се хранеше така, той можеше да пие от половината хора в бара, без никой да разбере, преди телата да започнеха да падат по пода.