— Добре съм, Каси. — Рейф стисна ръцете ми и изведнъж се почувствах поуспокоена. Винаги имаше този ефект върху мен, може би защото ме утешаваше толкова често като дете. Израснах, вярвайки, че ако той каже, че нещо ще е наред, то трябваше да е истина, а старите навици умираха трудно.
— Тогава какво има? Нещо не е наред.
Той преглътна, но вместо да отговори, ме погледна умолително, върху лицето му танцуваха неоновите сенки на „огненото“ стъкло, което обикаляше бара. Краткотрайното ми спокойствие избяга право през прозореца.
— Рейф! Плашиш ме!
— Нямах такова намерение, mia stella.
Гласът му обикновено лек тенор, сега беше прегракнал. Той преглътна, но когато се опита да заговори отново, започна да се задушава. Пусна ръцете ми, за да хване гърлото си, лицето му се изкриви, а устата му се отвори широко, аз отстъпих крачка назад, сблъсквайки се с хладната колона от мъгла, която беше Били Джо.
Някои хора имаха духовни водачи, мъдри, спокойни хора, които им помагаха от отвъд. Аз имах всезнаещ бивш картоиграч, които прекарваше повече време, мамейки в казиното, отколкото да ме съветва. Разбира се, като се има предвид, че неговото земно съществуване приключи, когато го хвърлиха в Мисисипи, благодарение на няколко каубоя, които измами, това може би не беше чак толкова зле.
— Той се бори със заповедта — добави ненужно Били.
Хвърлих му нетърпелив поглед. Статусът на Били като някой, който винаги беше предизвикателството в партньорството ни, често означаваше, че той знае повече за свръхестествения свят от мен, но от двама ни, аз знаех повече за вампирите. Причината за това беше израстването ми при Тони.
Дори и вампирите, които ставаха повелители, все още бяха под контрола на техните господари, освен ако не достигнеха първо ниво, което по принцип не се случваше. Но по-старите вампири имаха по-голяма гъвкавост при тълкуването на командите в сравнение с новородените. Дори и повече, ако бяха умни и бяха готови да рискуват наказание. А Рейф беше прекрачвал границата заради мен преди, информирайки Мирча за плана на Тони да ме убие, въпреки огромния риск за него. Ако не ми беше помогнал, никога нямаше да живея достатъчно дълго, за да се превърна в Пития.
— Тони не е наоколо, за да раздава заповеди — казах бавно и част от ужасното напрежение по лицето на Рейф се оттегли. Проклятието и на двама ни беше буквално вън от този свят, криейки се някъде във Феерия. — Не може да ти забрани да ме виждаш, дори и да е стара заповед.
За един дълъг момент Рейф остана неестествено притихнал и единствените движения по лицето му бяха от светлините на бара. Тогава, бавно, почти неусетно, главата му се премести от едната страна на другата. Погледнах към Били Джо, който стоеше на няколко крачки. Пламъците минаваха през него зловещо, златисти и червеникави, и прозрачни. Той повдигна своя Стетсън с нематериални пръсти.
— Хм, това опростява нещата.
Кимнах. След като Тони си отиде, имаше само един останал човек, чиито команди можеха да накарат Рейф да се задави със самата мисъл да им се противопостави: господарят на Тони.
В бара беше горещо и претъпкано с прекалено много тела, но тръпки пропълзяха по ръцете ми. Неосъществим копнеж премина през мен, кръв и кости, и кожа се опънаха като тънка хартия, когато част от мен ме закрещя, протягайки се за някой, който не беше там. Погледнах към табелата над бара: „НЕ МЕ ИЗКУШАВАЙ, ТОВА БИ ОЗНАЧАВАЛО ДА СЕ ПРЕДАДЕШ“. Сигурно се шегуваха!
Рейф ме гледаше с големи обезпокоени очи. Можех да си спомня само една причина, той да бъде тук: да поиска от мен да се видя с Мирча. И не беше ли това всичко, от което се нуждаех. Исках да крещя. Нервите ми бяха постоянно опънати тези дни, но това не беше по вина на Рейф.
— Можеш да се връщаш — казах неуверено. — Няма какво да направя.
Рейф поклати диво глава и това накара тъмните му къдрици да затанцуват лудо около лицето му. Той огледа наоколо стаята, местейки очи, сякаш се страхуваше, че някой ще се промъкне до него. Нервите му не издържаха, нещо, което никога не бе успял да контролира, дори и в съда. Това му струваше доста.
Погледът му се върна върху лицето ми и имаше отчаяние, но също и решителност.
— Не съм добре — каза той и спря, сякаш чакаше нещо.
Премигнах, почти сигурна, че съм изгубила смисъла. Вампирите не се разболяваха. Застреляни, изгорени, промушени, да, но грип — не и това.
— Мога да намеря лечител — предложих аз.