Данте беше известен със своите малки инциденти. Дузина гладни гаргойли бяха решили да закусят с някои от животните миналата вечер и тогава откриха, че дресираните вълци не са вълци изобщо. Резултатът се доближаваше до апокалиптична битка на долните нива, която отвори доста работа на медицинския екип през останалата част от нощта. И подобни неща не бяха необичайни.
— Не мисля, че някой лечител ще е в състояние да помогне — каза Рейф бавно, очите му блестяха, сякаш бе взел някакво невидимо решение. Разбрах какво става, когато той ме погледна с нетърпение. Ако той почнеше да говори за себе си вместо за Мирча, може би, щеш да заобиколи забраната. През ума ми мина мисълта, че Мирча явно не беше на ниво, както обикновено, след като бе допуснал толкова очевиден пропуск.
— Няма значение — казах аз, надявайки се, че ще избегна едно болезнено обяснение. — Ако можех да направя нещо, не мислиш ли, че щях да го направя?
Проклятието, което ме докарваше до лудост, причиняваше на Мирча още по-лоши неща. То се засилваше в зависимост от това от колко време съществуваше и благодарение на малък инцидент с времевата линия, продължителността му при Мирча беше по-голяма, отколкото моята. С около век.
Предишната ми съперница за мястото на Пития, лунатичка на име Мира, бе решила да избегне състезанието посредством едно изобретателно убийство. Тя не можеше да ме убие, защото бе забранено на убийцата на Пития или нейния наследник да заеме длъжността. Но Мира знаеше всичко относно нещата, свързани с времето, и затова кроеше друг план. Ако Мирча умреше преди Тони, това щеше да премахне защитата му върху мен и Тони щеше да свърши мръсната работа.
Единственият проблем в плана й беше това, че трябваше да се промени времевата линия, а моята сила въобще не хареса това. Тя ме върна назад във времето, за да предотвратя опитите за убийство. И по време на едно от тези пътувания срещнах Мирча, а по това време заклинанието не беше поставено все още. Проклятието веднага го разпозна като другия компонент, от който има нужда, за да се осъществи, и скочи от мен върху него. Това не само че му даде проклятието век по-рано, но и гарантираше, че когато върху нас бъдат положени оригиналните заклинания, той щеше да притежава две нишки, не една. А аз можех да свидетелствам, че и едно беше достатъчно зле.
— Но… няма никой друг!
Рейф изглеждаше почти обезумял при моя отказ. Но също така изглеждаше и изненадан. Внезапно ме обзе вина, което не беше честно. Мирча беше започнал това, не аз.
— Ако имах контразаклинанието, вече щях да съм го използвала — повторих аз, като тонът ми беше малко по-остър, отколкото друг път, когато говорех с Рейф. Какво си мислеше, че бях правила през последната седмица? Книгата, която съдържаше контразаклинанието, беше Кодексът на Мерлин, сборник с древни магически знания, който бе загубен преди много време — ако изобщо беше съществувал. Повечето от хората, с които аз и Приткин се бяхме свързали, бяха на мнението, че Кодексът не е нищо повече от мит. Той беше продължение на легендата за крал Артур, уверяваха ни маговете. Никога не е съществувал Камелот, освен във въображението на средновековните френски поети. И нямаше Кодекс. Единственото изключение беше Манасиер, който имаше собствени причини да ни изпрати да гоним вятъра. Всички останали бяха отказали да говорят, или защото не знаеха нищо, или защото искаха да забогатеят бързо на гърба на двойка отчаяни глупаци. Вече се борех с нарастващата паника, а нещастието на Рейф не ми помагаше.
— Моля те, Каси!
Гласът му беше дрезгав, а стомахът ми се сви при разбиващия сърцето израз на лицето му. Ако беше някой друг — някой друг вампир — този поглед щеше да предизвика моите параноични инстинкти. Но Рейф нямаше навик да мами по този начин. Или поне преди никога не го бе правил. И аз си мислех, че след толкова много години, неговият характер нямаше да му позволи това.
— Казах ти, нямам контразаклинанието — казах малко по-нежно. — Може би, след няколко седмици…
— Но след няколко седмици аз ще съм мъртъв! — изтърси той.
За момент светът се завъртя. В ушите си чувах рев, а стените в бара сякаш ме захлупваха, извличайки въздуха и светлината. Чувствах се така, сякаш неспиращият бас в Чистилището бе започнал да пулсира вътре в черепа ми.
Рейф ме погледна сериозно.
— Съжалявам, Каси, не смятах да ти го казвам по този начин.
За момент просто го гледах, докато разбирането ми се промъкваше в мозъка със съскане. Знаех, че заклинанието е зло — моите реакции доказваха това — но никога не си бях помисляла, че може да се стигне дотук. Мирча беше повелител от първа степен. Имаше много малко от тях по света и те бяха почти невъзможни за убиване. Идеята за неговата смърт поради заклинанието, поради каквото и да е заклинание, беше лудост, защото то дори не е било замислено като оръжие за убийство.