— Благодаря.
— Ти си американка.
— О, да. — Един куршум изсвистя срещу близките метални перила и аз се сепнах. — Как разбра?
— Скъпа моя.
Той погледна многозначително пропитите ми с кал джинси, някога белите тенис обувки и мократа сива тениска. Последната я бях купила импулсивно преди няколко дни, нещо, което да ми напомня, че все още съм новак в тези работи. Неговата остроумна забележка „Нямам лиценз за убиване. Имам ученическо разрешително“ сега започваше наистина да звучи иронично. Лара Крофт щеше да носи нещо, доста по-малко изцапано с кал, а косата й щеше да изглежда секси, подхождайки на лицето й. Моите мокри къдрици бяха прекалено дълги, за да стоят в прическа и прекалено къси, за да бъдат хванати на опашка. В резултат на това притежавах влажни руси кичури, падащи в очите ми и прилепващи към бузите ми, прибавяйки към всичко това и липсата на увереност.
— Когато добрите американци умрат, отиват в Париж — каза призракът, след като измъкна малка цигара. — Но ти не си мъртва. Може би, въпросът трябва да е, дали ти си добра?
Най-накрая ръката ми напипа пълнителя и аз го пъхнах на местото му. Скришом го погледнах, чудейки се кой отговор можеше да ми спечели малко помощ. Огледах дългото кадифено яке, коприненото шалче и ленивата усмивка.
— Зависи кой ще попиташ?
— Уклончив отговор, колко прекрасно! Винаги съм харесвал повече грешниците!
— Тогава може би ще ми кажеш колко хора има там отвън?
Още един дух се появи, носейки само чифт сини дънки. Той ми изглеждаше смътно познат, с дълга до раменете кафява коса, класически черти и с леко нацупено изражение.
— Около дузина. Току-що простреляха грозния ми мемориал. — По-старият дух кихна.
— Легионите от почитатели, които имаш, вероятно до седмица ще ти направят друг…
— Ще помогне ли, ако съм известен?
— … след което ще продължат да го рушат, както и всичко наоколо.
— Хей, успокой се.
По-старият призрак се наежи.
— Не ми говори да се успокоя, ти, нелеп преструван! Аз бях спокоен! Бях въплъщението на спокойствието! Кажи-речи, аз съм изобретил спокойствието!
— Може ли и двамата да се успокоите? — попитах аз малко остро.
Капка пот се стече по слепоочието ми в окото ми, изгаряйки го. Премигнах и наблюдавах как няколко сенки се прокрадват по-наблизо. Те съществуваха само в края на зрителното ми поле и изглежда се изпаряваха всеки път, когато погледнех към тях. След това над главата ми избухна заклинание, осветявайки зоната подобно на бомба и вече можех да виждам по-ясно. За съжаление, това важеше и за моите нападатели. Готическата арка над главата ми незабавно бе обсипана с куршуми, в резултат на което върху мен се изсипа град от мазилка, докато аз се вмъквах навътре.
— Това е нелепо! Вие хора сте по-лоши, отколкото лудия Кардек. — Духовете ме бяха последвали вътре. Разбира се.
— Мистика, ха! Човекът още не се е възнесъл, а там вече има някой, който се моли или оплаква, или го покрива с цветя…
— Той вярва в прераждането, човече. Че може би ще се върне.
Проправих си път навън от огромната паяжина и се опитвах да не се подхлъзна върху каменните плочки, които бяха хлъзгави от дъжда и нападалите листа.
— Млъкнете! — промълвих ожесточено.
По-възрастният дух кихна.
— Поне мистиците не са груби.
Хвърлих един бърз поглед към неясните завъртулки, които се предполагаше, че са карта и се опитах да го игнорирам. Вероятно щеше да е по-лесно, ако не бях толкова мокра и нямах това жестоко главоболие. Наистина, наистина исках да се махна оттук. Но благодарение на един определен непочтен господар-вампир, нямах тази възможност.
Обикалях някакво гробище посред нощ, изплъзвайки се от кучета пазачи, светлинни мълнии и луди магове-воини поради едно заклинание-проклятие. Въпросният вампир, Мирча, го беше поставил върху мен преди години, без да си прави труда да иска разрешението ми или дори да спомене, че го е направил. Господарите вампири са такива, но в този случай би трябвало да има нещо повече от обикновената арогантност зад неговата разсеяност. От една страна заклинанието ми бе осигурило защита, докато растях — то ме маркираше като негова, което означаваше, че никой здравомислещ вампир не можеше да ме докосне с пръст. От друга страна, то бе построено така, че да осигурява лоялност към дадена личност: изключителна, цялостна и абсолютна лоялност. Сега, когато и двамата бяхме възрастни, заклинанието искаше да обвърже мен и Мирча завинаги заедно и не оценяваше моето нежелание за съдействие. Това беше проблем, тъй като хората полудяваха с течение на времето от това нещо, дори предпочитаха самоубийството, отколкото да живеят с постоянната, разяждаща болка, която беше само един от номерата, които заклинанието причиняваше, когато се задействаше. Но да си седя и просто да се наслаждавам на пътуването също не беше добра възможност. Ако някога нашата връзка се оформеше, животът и на двамата щеше да се ръководи от доминантния партньор и аз нямах съмнение, че това ще е Мирча, както и че това ще да ме превърне в негова робиня. И тъй като той беше отявлен член на Американския вампирски Сенат, ръководното тяло на всички северноамерикански вампири, накрая щях да изпълнявам също и техните поръчки. А мисълта какви можеха да бъдат някои от заповедите беше достатъчна да ме облее студена пот. Това беше нещото, от което се страхуваше Кръгът — Пития под контрола на вампирите. И въпреки че не одобрявах методите им, с които се опитваха да предотвратят това, трябваше неохотно да призная едно: това щеше да е катастрофа. Превръщането ми в Пития ме бе направило мишена за всеки в свръхестественото общество, който бе привлечен от силата — или с други думи, почти всеки — но поне ми спечели малко време що се отнася до заклинанието. Колко, не знаех. Което означаваше, че наистина имах нужда от контразаклинание. А според мълвата единственият учебник по магия, който съдържаше копие от контразаклинанието беше заровено някъде тук.