Бях прекарала целия си съзнателен живот като възрастен, опитвайки се да го преодолея. Непрекъснато бягах от някого, от Тони или Сената, или Кръга, никога не се задържах продължително време на едно място, никога не опознавах хората, защото скоро щях да се преместя, изоставяйки ги. Научих се да не искам нищо, да не се опитвам да задържам нищо, защото ако свикнех с нещо, то след това щеше да ми е много по-трудно да си тръгна. Наблюдавах човек след човек с параноидни очи, държейки всички тях — потенциални приятели, врагове, любовници — на безопасно, болезнено разстояние. И през цялото това време гладът ми нарастваше за някой, който щеше да остане, за някой, когото щях да нарека мой.
А сега проклятието ми шепнеше толкова примамливо, че мога да притежавам всичко, което съм искала: Мирча, семейство, цял свят, който разбирах и който ме разбираше. Може и да бях човек, но не мислех като такъв. Не бях осъзнала какво значение имаше това допреди няколко седмици, когато се бях загубила в морето от човешка магия, която нямаше никакъв смисъл, в човешките правила, които не можех да следвам, в човешките свади, които накрая можеха да ме унищожат. Появи се внезапен силен копнеж за студена кожа, успокоителен глас и древни очи. За дома.
Но аз не притежавах нищо от това вече. Бях сама, помислих си горчиво, проследявайки с пръсти острите очертания на неговите скули. Единственото место, в което се чувствах у дома, бе това, в което не можех да отида.
Ръцете ми се заровиха в косите му, въпреки че мозъкът ми се опитваше да окачестви това като нещото, което винаги съм искала и никога нямаше да имам. Но обичайните ми прегради в момента не работеха. Нищо от мен не искаше да чува „после“ или „чакай“, или „прекалено е опасно“, не и когато тъмните кичури се плъзгаха между пръстите ми, увивайки се около китките ми подобно на копринени панделки, толкова нежно, колкото и изглеждаха, и толкова красиви, толкова невероятно красиви.
Изследвах тялото му, докато гладът и дълбоката нужда се бореха с предупрежденията. Толкова много исках това. Ръцете ми трепереха, когато ги прекарвах по извивките на бедрата му. Не беше достатъчно, а бе толкова много. Трябваше непременно да се махна оттам, но никога не съм искала по-силно да остана някъде.
Хванах ризата му и я смъкнах. Оголих широките му рамена, мускулите му се напрегнаха, когато ръцете ми ги помилваха, дланите ми се покриха с пот. Мога да имам това, убеждавах себе си, дори и за една минута, няколко откраднати секунди преди да направя най-умното нещо и да се махна оттам.
Проследих бицепса му до ключицата и силния му врат. Мирча бе изваян, ъглите му бяха смекчени от жилестите му мускули, класическо тяло на атлет. Стигнах до скулите му и проследих брадичката му, където мускулите му потрепваха, към устните, които се отвориха под моето докосване.
Езикът му се плъзна по пръстите ми по начина, по който гласът му галеше кожата ми, когато проследих извивката на сочната му долна устна. Очите ни се срещнаха и се почувствах така, сякаш мога да изгубя в този кехлибарен поглед за седмици, ако го позволя. Очаквах да ме целуне, но вместо това устните му намериха ключицата ми, докосвайки я леко, езикът му се спусна по костта, преди да се завърне и да започне да изследва кожата на гърлото ми.
Зъби ме одраскаха, почувствах точно къде ще ме захапе вампира, но не изпитах страх. Откъсната, отпусната, без гравитация, но неизпитваща страх. Той се отдръпна лекичко, езикът му се плъзгаше леко и ефирно точно над пулса ми и отново почувствах зъби. Те не бяха притъпени като на човек, а остри като бръснач, напомняйки ми с какво нещо бях в леглото. Но въпреки това не се притеснявах. Защото Мирча никога не би ме ухапал. Той засмука кожата над югуларната вена, достатъчно силно, за да го усетя и не я пусна. Усещането бе леко, без болка, но пулсът ми препускаше срещу устните му и се появи клаустрофобична болка, когато преглътнах.
— Мирча — започнах аз и усетих как зъбите му се плъзнаха по кожата ми. За миг сърцето ми замръзна в гърдите ми, разкъсвано между това да продължи своя ритъм или да спре завинаги. Но аз не можех да се концентрирам върху това какво можеше да означава една малка грешка в контрола, защото болката незабавно бе последвана от вълна от чиста нужда. Той притискаше хълбоците ни, докато зъбите му проникваха по-надълбоко, силната агония се разби от проблясъците на неописуемо удоволствие, всичко се замъгли от сюрреалистичната вълна на удоволствие, което нарастваше с всяко движение на тялото му. Започнах да издавам звуци — високо, приглушено скимтене и леки издихания, които изобщо не звучаха като мен. Извих се, когато Мирча започна да се храни, усещането ме разкъсваше и сякаш можех да го чуя. Изглежда то освободи някаква част от мен, която бях сдържала прекалено дълго време, сякаш някакъв ластик бе опънат извън своите граници. И най-накрая той се скъса, а аз го усетих с костите си. Правилността на всичко това ме остави без дъх, бучейки във вените ми, казвайки ми, че мястото ми е тук и само тук. Задъхах се от удивление, неописуемо напрежение се оттече от мен, когато се отпуснах в прегръдката на Мирча.