Можех да усетя как кръвта ми кипи, гореща и жива, и пулсираща. Опитах се да го отблъсна, но вместо това ръцете ми откриха раменете му, придърпвайки го по-близо. Мирча зарови едната си ръка в косата ми, а с другата ме придърпа към себе си и ние се сляхме…
А след това се озовах на морския бряг, синьо-зелената вода докосваше пръстите ми, а аз бях наполовина заровена в пясъка.
Огледах се наоколо диво, дезориентирана, очаквайки някой да ме нападне отнякъде. Претърколих се и се сниших върху пясъка, опитвайки се да се превърна в колкото се може по-малка мишена и моментално бях заслепена от слънцето. Замръзнах, тъй като бях сигурна, че някой ще използва това предимство, за да се промъкне към мен, но нищо не се случи. Премигвах няколко секунди, докато си проясня погледа, но всичко, което можех да видя, бе слънцето, небето и пясъка — и на върха на един скалист хълм малък храм, бавно разпадащ се на парченца.
Нищо не се случваше. След миг сърцето ми спря да се опитва да изскочи от гърдите ми и дишането ми се нормализира. Лежах там и наблюдавах как ято малки кафяви птички влизаха и излизаха от покрива на храма, където явно имаха гнездо. С изключение на вълните, които се заливаха глезените ми, нищо друго не се движеше.
Най-накрая седнах и след като нищо не ме атакува, се изправих. Една част от адреналина се бе отекъл от мозъка ми и вече можех да мисля отново, така че вече знаех кой трябва да срещна. Съществото, което преди бе притежавало моята сила, вече ми се бе показвало в друга подобна ситуация. Изглежда, че му беше забавно, посещенията му да се осъществяват във възможно най-абсурдните ситуации.
Една от малките кафяви птици заподскача върху пясъка, крачетата й оставаха неясни отпечатъци в пясъка, които водата бързо запълваше. Тя отново отиваше на влажния пясък, когато вълната се отдръпваше, търсейки нещо за ядене, което е останало, след което избягваше отново по-навътре в плажа, когато следващата вълна прииждаше. Най-накрая се умори от играта и заподскача към мен, търсейки милостиня. Премигнах и когато погледнах отново, на пясъка до мен почиваше един очарователен блондин в прекалено къса туника. За секунда си помислих, че е размазал малката птичка, но след това осъзнах истината.
— Всичко това съм аз, Херофил — каза той, посочвайки наоколо. — Вълните и пясъкът и, разбира се, слънцето, въпреки че ми е по-удобно да общувам в тази форма.
— Моето име е Касандра! — изсъсках.
Той ми даде името на втората Пития в Делхи, в неговия древен храм по време на първата ни среща. Беше един вид предполагаемо царско име, но не се чувствах комфортно да го използвам, когато дори не знаех как да се представя. Без да споменавам това, че като име, беше пълен отврат.
— Къде беше? — поисках да разбера. — Обеща, че ще ме обучиш. Не мисля, че това означаваше да ме зарежеш в продължение на седмица! Знаеш ли колко близо бях до това да зарежа всичко!
— Да. Ето защо те измъкнах от там. — Той вдигна поглед от играта си с парче водорасло. За разлика от последния път, когато го видях, той не изглеждаше така, сякаш е покрит със златен прах. Но аз все още не можех да видя лицето му, което беше просто овал светлина. Беше толкова величествено, колкото и странно, сякаш говорех на огромна лампа.
— Не можеш да продължиш по този начин. Нещо трябва да бъде сторено срещу проклятието — то е разсейване.
— Разсейване? — Можех да измисля доста начини, по които да го опиша, но това нямаше да бъде в списъка. — Мирча умира и вероятно аз ще бъда следващата.
— Не и ако откриеш Кодекса. Отговорът, който търсим, е там.
— Знам това! Това, което не знам, е къде е и как да го открия. Всяка следа, която имаме ни довежда до смъртен край, буквално, според последния случай! Или не обърна внимание вчера?