Той завърши с оплитането на водораслите и ги сложи на китката ми, в нещо подобно на гривна.
— Ако беше лесно, нямаше да е тест.
— Не се нуждая от повече тестове. Нуждая се от помощ!
— Помощта, от която се нуждаеш, вече я има!
— Тогава предполагам, че съм я изпуснала.
— Ще откриеш това, от което имаш нужда, когато ти потрябва. Това ще е може би най-големия ти подарък, Herophile. Да привличаш хората към себе си.
— Да, само където всички изглежда, че искат да ме видят мъртва.
Той се засмя, сякаш моята неизбежна смърт беше най-веселото нещо, което бе чул цял ден.
— Обещах ти да те обуча. Много добре, ето я и първата ти задача. Открий Кодекса и вдигни проклятието, преди да причини повече усложнения.
— И ако не мога?
— Вярвам ти.
— Явно си само ти.
— Ще успееш, сигурен съм. А ако не… — сви рамене небрежно — не заслужаваш позицията си.
И тогава се върнах, придържайки се за силни, голи рамене, а пръстите му се плъзгаха по запотената ми кожа. Дори и когато някой използваше резките видения, които идваха и си отиваха, беше един вид стресиращо. Особено след като Мирча все още се хранеше беше невероятно. Никога не се бях чувствала толкова свързана с някого, толкова упоена и исках да продължи вечно. Явно само това правеше, осъзнах след момент. Въпреки факта, че сърцето ми биеше в ушите и малки светлинки плуваха пред очите, а дъха ми излизаше на пресекулки, той не спираше.
— Пусни ме, Мирча — казах толкова ясно, колкото може, въпреки забитите в гърлото ми зъби. Нищо не се случи, освен по-стегната му хватка около бедрото ми, трескаво гореща, дори и през материята. — Мирча! Освен ако не плануваш да ме убиеш, ме пусни!
Блъснах го толкова силно, колкото можех, без да мисля какво щеше да причини движението на гърлото ми, просто исках да го махна. Ръцете ми бяха под неудобен ъгъл върху раменете му, а силата ми не можеше да се мери с неговата, но явно нещо от действието ми помогна. Той спря. Можех да усетя колебанието му, воюващо с причината, каквато и да беше тя, заради която ме пусна, и за един дълъг момент, наистина не знаех кое щеше да победи. Тогава бавно, сякаш се движеше под вода, той се отблъсна назад, а зъбите му бавно излязоха от гърлото ми.
— Каси… — той ме погледна зашеметен, а гласа му беше груб и заглъхваше леко в края на думите. — Помислих си, че беше сън.
Погледнах го зашеметена.
— Мисля си, че може би съм.
Той се взря в мен, преглъщайки трудно, а трескавия блясък в очите му стана дори още по-ярък, също като някой пристрастен, който е претърпял корекция.
— Тогава сънищата ми се подобряват.
Целунах го, едно бързо преплитане на езиците ни, на топлината и мекотата.
— Работим върху решението.
— Знам. — Той спря и се огледа в стаята, сякаш очакваше да види нещо или някого. Когато не откри нищо друго, тръпка премина през него, когато се отдалечаваше.
— Знаеш? Как?
Единственият отговор беше потръпването на мускулите му под ръцете ми. Той затвори очи, блокирайки изгледа към лицето ми.
— Трябва да вървиш, Каси.
Беше добър съвет, но нямаше смисъл Мирча да ми го дава. Знаех защо правя най-доброто, за да избегна проклятието, но той нямаше причина за това. Това щеше да го измъкне от настоящите му мъки и да му спечели нов ценен слуга. Нямаше нито един недостатък.
— Не искаш да завършиш проклятието? — попитах бавно, сигурна, че пропускам нещо.
— Не. — Той стисна чаршафите с юмруци, достатъчно силно, че кокалчетата му побеляха. — Искам да си тръгнеш!
— Не разбирам — докоснах раменете му, без да мисля, моят собствен разсъдък, все още повлиян от заклинанието, и той отскочи, сякаш го бях зашлевила. Отстъпи далеч от мен, към другата страна на леглото и седна там с лице към стената.
— Върви, Каси! Моля те.
— Добре, всичко е наред. — Определено ставаше нещо странно, но нямах достатъчно време, за да разбера. Чу се гръм като от пистолет и скочих, но осъзнах, че никой не стреля по мен. Ръката, с която Мирча бе обгърнал огромния орнамент на леглото се пречупи на две, като клонка. По време на следващия удар на сърцето му, вече летях, стаята бе погълната от тъмнината зад мен. Премигнах трудно, опитвайки се да проясня зрението си и тогава видях, че отново съм в бара. Барманът внезапно подскочи при вида ми и избяга в задната стая.
Гледах безизразно зад него, след това зърнах бегло себе си в огледалото зад бутилирания алкохол. То отразяваше дивите ми очи, зачервените бузи и подутите ми от целувка устни. Сложих ръка на врата си и тя стана червена. Вгледах се в кръвта по дланта ми, опитвайки се да кажа нещо. Провалих се.