— Не съм виждала този костюм преди — каза брюнетката, а очите й се стесниха.
— Помагам с шоуто.
— Ти си модел? Но те ми казаха, че не се нуждаят от други момичета.
— Аз съм зад сцената. Но дизайнерите искат и ние да сме облечени подходящо.
— Оу. Тогава всичко е наред — каза тя успокоена. — Помислих, че нещо се е объркало. Исках да кажа, ти си ок и всичко, но не си точно…
— Модел? — Аз се усмихнах, но моята рокля заприлича на сярното жълто-сиво небе на Сан Франциско. Супер.
— Да. Точно. — Тя набърчи нос при новите цветове. — Уф. Как може да си върнеш по-красиви цветове?
— Не съм сигурна.
А дизайнерът, един нацупен блондин, който се казваше Августин, определено не одобряваше промените.
— По-весело — каза ми тя нехайно. — Ако си зад сцената, вероятно така или иначе никой няма да те види.
Тя затвори шкафчето с хълбока си и нададе изненадан вик, когато една от ръцете я опипа. И просто така моята рокля придоби цветът на хубав слънчев ден.
Е, значи беше по-лесно, отколкото си мислех.
Едно добро нещо на последното ми назначение беше това, че можех да взема на работа приятел. И тъй като тя нямаше паспорт, социално — осигурителен номер или големи познания по английски език, аз се чудех как ще успее да преживява. Особено като се има предвид, че нейните препоръки бяха изтекли преди 400 години.
Намерих Франсоаз зад сцената и й помогнах с предназначената за нея рокля, солидна бяла тясна рокля с дълга пола и чашковидни ръкави. Дрехата беше готина, но не можех да разбера какво правеше в колекция, която можеше да доведе до лудост дори една здрава вещица. Тогава една малка точица се отдели от едното рамо, разтвори осем тънки черни крачета, след което отиде на работа.
Редица от други точки, които аз бях объркала с копчета, се появиха на рамото й и последваха първата. По времето, когато роклята беше закопчана, паяци бяха покрили половината от корсета с плетеница от черна бродерия, толкова деликатна и сложна, подобно на паяжината, която те имитираха. Дизайнът беше постоянно изтъкаван и разтъкаван, толкова бързо, че изглеждаше като копринени фойерверки, които експлодираха навсякъде по плата, като всеки разцъфваше в различен десен, преди да се превърне в друг още по-сложен.
Наблюдавах роклята с ненаситно възхищение, докато Франсоаз не си сложи ръкавиците. Всички модели ги носеха, като един вид начин да се покаже, че става въпрос за една колекция. В нейния случай те бяха дълги и черни и вършеха двойна работа, скриваха белезите, които преди 400 години й бе оставил един мъчител, който знаеше за нейния занаят и които обезобразяваха ръцете й завинаги.
Тя бе започнала живота си през 17 век във Франция, където бе попаднала в ръцете на Инквизицията, които никак не одобряваха вещиците. Бе успяла да им се изплъзне, само за да бъде отведена във Феерия против волята й от търговци на роби, които се опитваха бързо да забогатеят, продавайки млади вещици на феите. Белезите се бяха появили точно преди отвличането и нейният купувач, един благородник — фея с ревнива жена, не си бе дал труда да ги излекува. Накрая тя избягала при тъмните феи, които решили, че тя ще бъде по-полезна като роб, вместо като вечеря. Но те, разбира се, не забелязали белезите.
Цялото приключение траяло само няколко години от гледна точка на Франсоаз, но времевата линия на феите не е синхронизирана с нашата. Накрая успяла да избяга, но светът, който познавала отдавна го нямало, а тя бе единствената личност, която познавах, чиято съдба се объркваше по-често, дори и от моята. За щастие, тя бе висока, тъмна и екзотична, качества, които нямаше да се оценят в нейната ера, където се предпочиташе жените да бъдат дребнички, светли и традиционални. Но в наше време това бе достатъчно да накара Августин да пренебрегне липсата на препоръки. Беше се получило така, че вчерашната неблагосклонно приемана жена днес се бе превърнала в супермодел.
След като Франсоаз бе облечена и чакаше да бъде гримирана, въпреки че не се нуждаеше от грим, аз насочих вниманието си към това да се опитам да се справя с една измамна дамска чанта. Най-накрая я хванах натясно между редицата от дрехи и стената. Нахвърлих й се неочаквано, сграбчих жалката дръжка, сякаш бе боклук, а тя се изплъзна и направи най-ужасното нещо, като ме удари в лицето.