Августин се появи зад рамото ми, но не се опита да помогне. Той погледа битката за момент над тъмновиолетовите си очила, които изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да паднат от дългия му нос. Те приличаха на нещо, което би носил Елтън Джон, докато пее „Rocket Man“, с широки рамки, които бяха обсипани с блясък. Очилата не отиваха никак на бледосините му очи или на сръчно подредените му къдрици. Разбира се, беше някак си трудно да измислиш нещо, което те биха допълвали.
— Има някои… хора… които настояват да те видят — информира ме той. — Нямат билети и откровено…
— Какви хора? — попитах, страхувайки се от отговора. Можех да преброя на една ръка тези, които ме считаха за приятел. И с изключение на Рейф никой не знаеше къде съм.
— Ами, не знам, нали? — Очите на Августин проблеснаха. — Защо да не спра всичко, което правя, секунди преди шоуто, за да се занимавам с твоите мърляви приятели, които дори не са в списъка с гости?
Не отговорих веднага, защото чантата току-що бе спечелила. Вече й бяха поникнали четири къси крака и пълна със зъби муцуна. Сега една опашка, покрита с нефритени люспи, се подаде внезапно от гърба, давайки й достатъчно сила да се измъкне от захвата ми. Тя падна на пода и се забърза след един змиевиден колан. Коланът се опитваше да се изплъзне, но чантата го хвана за края, поглъщайки гърчещото се нещо на няколко глътки.
Притиснах избягалия моден аксесоар към пода с помощта на Франсоаз и увих един шал около муцуната му.
— Как изглеждат?
— Това е моето мнение — щракна Августин, отмятайки къдриците си. — Приличат на отхвърлени кандидати от някоя нискобюджетна продукция на Рент. Без да споменавам миризмата. Отърви се от тях. Веднага. — Той изхвърча ядосано, пухтейки.
Надникнах иззад завесите, които разделяха задната част на сцената от подиума, опитвайки се да намеря моите посетители, но не беше лесно. Балната зала бе изпълнена с вещици, които бяха облечени така, че да привличат вниманието. Приличаше на сцена, изпълнена със слънчеви шапки през лятото, защото първото, което можах да забележа, бе поле от крещящи цветове, клатейки се и люлеейки се подобно на цветя, раздвижвани от бриза. Наоколо нямаше никой, който да носеше по себе си нещо, което да струваше по-малко от стотици долари. След това обаче една двойка вещици, които бяха блокирали видимостта ми, заеха местата си и аз ги видях.
Августин бе сгрешил; те не бяха приятели.
Музиката започна и първият модел ме избута от пътя си, плъзгайки се по пътеката, нейната леопардова чанта се люлееше отстрани. Трудно забелязах двамата, които се бяха вмъкнали през задната врата. Не ги разпознах, но знаех какво са. Обемистите палта, които носеха, ги издаваха: военни магове. И въпреки мърлявия им външен вид, се съмнявах, че са дошли, за да подменят гардероба си.
Те равнодушно сканираха тълпата, а аз бях виждала подобни погледи върху лицето на Приткин достатъчно често, за да знам какво означават. Преместих се още по-навътре в сенките на завесата, чудейки се дали ще мога да се пренеса, без да ме видят, когато един от тях смушка спътника си и кимна към група мръсни, бедно облечени деца, които се бяха струпали до едната стена. Маговете се отправиха към тях, със сурови лица и децата се втурнаха да бягат. Повечето хора бяха намерили местата си, така че между децата и техните преследвачи нямаше нищо, с изключение на двамата вампири, които работеха като разпоредители.
Имаше временен алианс между Кръга и Сената, тъй като имаше война, но това нямаше как да заличи вековете на омраза и недоверие. Особено, когато военни магове бяха виновни за нападението на сградите преди по-малко от седмица. Вампирите блокираха пътя с обидни усмивки на лицата им и маговете спряха.
Децата бяха пробягали пътеката до стената и сега се качваха на сцената, а повечето хора наблюдаваха подиума, който бе проектиран да бъде в средата на залата, така че те не получиха повече от няколко озадачени погледа. Отправиха се директно към задната част на сцената, но спряха на ръба на френетична активност.
Те прехвърляха погледа си от мен на няколкото руси модели, които се бореха с техните костюми. След което едно черно момче, може би на 14, сръга малко момиче.
— Коя е?
Момичето имаше безлична руса коса и големи кафяви очи, които се спряха безпогрешно върху мен.
— Тази. — Тя посочи с ръка, която не изпускаше плюшеното мече, което носеше.
Чантата в ръцете ми внезапно ме удари, като почти я изпуснах. Франсоаз каза нещо, което не звучеше на френски и тя замръзна, блестящ черен нокът на инч от лицето ми.