— Искаш ли да взема крокодила? — попита ме тя.
— Звучи ми като план. — Аз й подадох нещото благодарно.
Момчето погледна момичето с колебливо изражение.
— Сигурна ли си?
Тя кимна и се отдръпна, като засмука отново главата на мечето. Момчето се приближи и ми подаде ръка. Тениската, която носеше, беше изтъняла и обсипана с дупчици, а дънките на единия му крак стигаха до коляното. Едната от тенис обувките му беше загубила връзката си и беше прикрепена с безопасна игла, а около кръста му бе вързано горнище. Но ръкостискането беше здраво и той срещна очите ми. Получих странното усещане за дежавю, преди дори да успее да проговори.
— Аз съм Джеси. Тами ни прати.
— Тами?
— Тамика Ходжс.
Гледах го така, сякаш някой ме бе ритнал в корема. Той отвърна на погледа ми, тъмните му очи бяха предизвикателни, очакващи да бъде игнориран, отхвърлен, хвърлен на вълците. Разпознах този поглед. Преди около 10 години бях на почти същата възраст като него и също толкова уплашена, толкова предизвикателна, толкова убедена, че не мога да вярвам на никой. И за по-голямата част от нещата бях права.
Години, преди да реша да унищожа Тони, единствената ми амбиция бе да се махна от него. Накрая се оказах в Чикаго, защото там спря автобусът, който бях хванала. Като някой, на когото рядко му бе позволявано да напуска двора във Фили и винаги придружаван от множество бодигардове, открих, че новата ми свобода е доста плашещо нещо. Имах пари благодарение на щедри приятели, но се страхувах да си взема прилично жилище, защото бях сигурна, че ще се събудя и горилите на Тони щяха да се извисяват над мен. Да не говорим, че беше доста трудно за едно 14-годишно хлапе да плати самичко стая в хотел. Така че оставаха приютите.
Скоро открих, че съществуваха някои проблеми, които вървяха заедно с живота в тези подслони. Освен пиенето, наркотиците и боевете с ножове имаше и ограничение в дължината на престоя ти. Ако останеше по-дълго, персоналът можеше да съобщи на властите, така че предпочитах двуседмичния престой. Този период бе достатъчен, за да се почувствам удобно, но не и достатъчен някой да разбере за мен.
В повечето от тези подслони се съхраняваха записи и щом веднъж ги напуснеш, не ти беше позволено да се върнеш там, преди да изтекат 6 месеца. Това време беше необходимо, за да не се позволява на хората да заживеят там за постоянно, но по този начин бях обиколила всички по-свестни приюти за няколко месеца. Най-накрая се оказах в един, който беше толкова претъпкан, че една трета от нас живееха в мръсния двор с ограда наоколо. Всеки имаше спален чувал за през нощта и му беше казано да си намери място отвън. Повечето от нас и тези, които бяха по-здрави, се бяха разпрострели върху рехавата трева и меките петна от мръсотия, оставяйки твърдия бетонен двор на новодошлите, наркоманите и старата луда дама, която издаваше птичи звуци през цялата нощ. Една сутрин се събудих от усещането на една студена ръка до моята, принадлежаща на млад мъж. Това беше денят, в който Тами се появи, правеща една от обичайните си обиколки и търсеща деца, които някак си се бяха измъкнали от магическото общество. Когато една красива афроамериканска жена с топли кафяви очи и глас, който беше прекалено силен за нейната деликатност, ми предложи място, където да остана, тя не се нуждаеше от много, за да ме убеди. Само няколко минути, след като я срещнах, аз пренесох раницата си от мръсотията в нейния излъскан шевролет.
За щастие, Тами бе легална и ме отведе при една разнородна тълпа от други скитници, които шеговито се наричаха Несполучливата мафия. Когато за пръв път чух името, имаше закъсняла реакция от моя страна, но след време то ми се стори странно подходящо. Аз избягах от една мафия към друга, но определено имаше разлика: новата се опитваше да опази хората живи вместо обратното.
Накрая напуснах групата, връщайки се при Тони, за да се опитам да го унищожа, като междувременно си бях изяснила всичките си планове и от времето на моето напускане бяха изминали около три години. А след това там имаше експлозия и липсващият дон и щедростта, която беше проявена към мен, не трябваше да се бърка с тази, която наскоро Кръгът ми показа. Така или иначе бяха минали повече от три години, преди да се върна в изоставената сграда, която се наричаше мой дом. И всичко, което намерих, бяха ехтящи пространства, мръсни прозорци и покрит с прах под. Не знаех защо това беше толкова голяма изненада. Магическият ъндърграунд се променяше бързо и за тях три години повече се приближаваха до три декади. Така или иначе останах в Чикаго няколко дни, чувствайки се неспокойна и някак си странно без упование. Не посмях да се свържа с Тами, след като се върнах при Тони, защото се страхувах, че той ще разбере и ще й отмъсти за това че ми е помагала. Но подсъзнателно винаги съм смятала, че един ден ще се върна и че нищо няма да се е променило. А с това, което бе станало, не знаех как да се справя. Израснах на место, където всеки знак на слабост се експлоатираше; бях се научила как да скривам неудобните емоции, а не как да ги освобождавам. Когато дори и най-младият вампир е по-добър от детектора на лъжата в улавянето на психологическите промени — лекото ускоряване на пулса, най-незабележимото задържане на дъха, прекалено бързото премигване — или се научаваш да се контролираш, или няма да живееш дълго. В Чикаго открих, че трудно мога да се отърся от цялото това време на практика, когато тя вече не ми беше нужна.