Скитах се безцелно на познатите места, включително и пекарната, където тя беше работила, но нищо не изглеждаше същото и аз не разпознах никой от онези хора. След няколко дни осъзнах, че Чикаго не е моят дом; Тами беше, а нея вече я нямаше. Така че оставих няколко цветя на ъгъла на старата сграда, знаейки, че само ще нахраня плъховете и заминах.
— Откъде знаете къде да ме намерите? — попитах Джеси.
— Джейни знаеше. Понякога тя вижда някои неща. Тя каза, че ти ще ни помогнеш.
— Джейни е ясновидка?
— Да. Но не е много добра. Не вижда много и повечето неща са глупави. Тя е само на 5 — каза той пренебрежително. — Но Тами си мислеше, че това е добра идея. Тя каза, че трябва да дойдем при теб, ако нещо й се случи. След като всичко се сгромоляса, ние се качихме на автобуса.
— Какво се случи?
— Маговете дойдоха. Те я отведоха.
Черни очи се впиха в моите, вече предвиждайки отговора на въпроса, който още не бе задал. Познавах и този поглед. Знаех едно-две неща относно предателството.
— Ще се погрижа за вас — чух се да казвам и се зачудих дали не съм полудяла. Сякаш да се грижа за себе си, беше някаква дреболия.
Тами трябва да е била отчаяна, за да ги изпрати при мен, след като аз бях най-голямата мишена за всички. Исках да задам хиляди въпроси, но нямаше време. Щях да получа някои отговори, но преди това трябваше да се отървем от преследвачите им.
Надникнах отново през завесата, и видях, че и Казанова се е присъединил към вампирите, които задържаха маговете. Той носеше жилетка, която бе крещяща с анимираните си пламъци — част от мъжката линия, предполагах. Тя отиваше на тъмната му коса и маслинения му тен, но не и на изражението му. Маговете воини не бяха любимите му хора. Но докато той можеше да ги попритисне малко, не можеше да ги изхвърли без причина, а те стояха между нас и изхода.
Бързо преброих дружината, която наброяваше осем души. Девет, поправих се аз, заедно с бебето, което едното момиче стискаше. Прекалено много, за да се пренесем.
Погледнах Франсоаз.
— Мога да пробвам отвличане на вниманието.
— Ow beeg — попита тя.
— Beeg?
— D’accord.
Тя се премести от другата страна на сцената и започна да си мърмори нещо под носа. След няколко секунди се появи купчина тъмни облаци, която се разпростря над подиума с пълно пренебрежение на факта, че ние бяхме на закрито. Столовете бяха съборени, когато хората скочиха на крака и шепота премина в рев. Вещиците определено разпознаваха лошите знаци, когато видеха такива.
Маговете внезапно спряха да играят нежно, показвайки истинското си лице на Казанова, и се спуснаха по пътеката. Това беше в същия момент, когато нещо лигаво и зелено, се удари в подиума. Дори нямах шанса да го разпозная преди множество други неща да го последват, избухвайки в тътнеща черна маса от облаци подобно на попкорн. Красивата рокля от шифон на модела, вървящ по подиума, се превърна от приятно прасковено в разярено тъмнозелено, цвят, който много се доближаваше до този на краставата жаба, която се блъсна в рамото й.
Тя изкрещя, когато част от нея закапа надолу по гърдите й и се запрепъва назад по сцената. Но подиумът бързо се покри с малки пречупени телца, повечето размазани и разцепени, и беше повече от очевидно, че тя ще се подхлъзне и ще падне на хълбока си. След това нещата излязоха извън контрол.
Защитни заклинания се появяваха от всички страни, които, когато се сблъскваха с камикадзе земноводните, предизвикваха фойерверки от плът във въздуха. Това направи вещиците в средата на стаята, които буквално бяха залени с червата на жабите, още по-малко щастливи, което ги накара да се обърнат невъздържано към техните сестри. Това забави маговете, но все още можех да ги видя, сурови и непоколебими, промъкващи се през врявата към нас.