Магарешките уши се оказа в капан между подивялото бебе и шкафа с фурни, които изпълваха стаята с аромат на канела и масло. Може би, това привличаше детето или то просто бе любопитно; така или иначе то се клатушкаше безстрашно към присвилото се същество и бе протегнало ръце настоятелно. Гаргойлът я гледаше с големи очи, докато Миранда не си прочисти гърлото. След това той пое детето, което издаде доволен звук и сграбчи с ръчички туниката му, преди да набута по-голямата част от шалчето му в устата си.
След това задачата ми вече не беше толкова трудна.
Десет минути по-късно се бяхме събрали около помощната маса, нагъвайки канелени рулца и мляко. Кухненският персонал ме хранеше от седмици. Отне ми доста време, за да разбера, че това не беше проява на учтивост от тяхна страна: аз бях тяхното прасенце, някой, който им показваше кои от техните рецепти ставаха и кои не. Явно гаргойлите нямаха същите вкусови рецептори като хората. А сега имаха цяла група от нови дегустатори, с които да експериментират.
Въпреки опустошението, причинено от девет гладни деца, наслаждаващи се на захарния празник, аз се опитах да обясня.
— Миранда, оценявам това, но преди да се съгласите да станете детегледачи, има няколко неща, които трябва да знаете.
Миранда не отговори. Тя бе взела детето от своя ужасен подчинен и го хранеше с огромна бързина с ябълково пюре. Тя издаде лек звук на одобрение, когато малкото бебе започна да плюе.
— Виждаш ли, нещата са…
Джеси, който поглъщаше своето трето канелено рулце, ми хвърли пронизващ поглед. Той ясно казваше: „Не се издънвай заради нас“. Преглътнах, но продължих въпреки това.
— Обикновено децата, които стават бегълци в нашия свят, имат… добре, имат си причина.
— Подобно на нас — промърмори тя, като очевидно не ме слушаше.
— Да… нещо подобно.
Гаргойлите бяха напуснали Феерия поради предразсъдъци и нарастващо насилие, като и двете причини бяха добре познати на децата на Тами. Но като изключим обичайните елементи, феите притежаваха по-малко сили, отколкото Изоставените.
— Виж, ако ще ми помагаш да приютим тези деца, поне докато се сетя за нещо друго, трябва да разбереш…
Спрях, защото един остър палец се заби в пищяла ми. Хвърлих на Джеси един поглед, но той вече бе станал.
— Трябва да говоря с теб — каза той остро.
Разтрих крака си и се намръщих.
— Добре.
Ние се озовахме отвън и седнахме до рампата за зареждане, която се използваше за внасяне на по-обемисти предмети в кухненския склад. Двама гаргойла бяха под нас и разпръскваха хлебни трошици по асфалта, взирайки се нагоре с надежда.
— Какво правят? — попита Джеси.
Преди също се чудех за това, докато не прекарах малко време в кухнята.
— Да кажем, че изпечените храни тук са доста добре, но за яденето на месо трябва да притежаваш малко приключенски дух.
Той кимна, след което се сети, че трябва да ми е ядосан.
— Какво ти става? Опитваш се да унищожиш това, което те правят за нас?
Изглежда Джеси беше отличник в курса на Тами за най-добра защита. За негово нещастие обаче и аз бях такава.
— Опитвам се да бъда честна с Миранда, за да знае в какво се забърква. Мисля, че така е честно, нали?
Той посочи с пръст най-близкия гаргойл, който имаше котешка глава, която контрастираше странно с подобното му на влечуго тяло.
— Мислиш ли, че можем да ги нараним?
— Мисля си, че хората, от които бягам, могат.
Спомних си нещо. Двойка наркопласьори, които си бяха направили магазин на последния етаж на нашата сграда, бяха забравили, че тук има и други наематели. Един ден, след като Тами отиде на работа, те избухнаха. Аз гледах Люси тогава, 11-годишен емпат, и Паоло, 12-годишен превръщач, който бе изоставен от своята глутница. Никога не разбрах защо, тъй като той трудно говореше, когато бе с нас, след като на едно пълнолуние той отказа нашата защита. Превръщачите бяха достатъчно умни, за да не тръгнат да го преследват, и изчакаха, докато той си отиде. Дилърите не бяха толкова умни.
Те получиха шанса да разберат какво може да направи един млад превръщач. Имаше причина, поради която Люси бе с мен вкъщи. Повечето от децата, които се озоваваха в магическото убежище на Тами, притежаваха различни дарби. Те се опитваха да не привличат внимание, докато не разберяха как работят техните дарби, затова внимаваха да не се издънят и да бъдат отпратени завинаги. Но нещо рано или късно винаги ги караше да напуснат, обикновено, след като те бяха прекарали там достатъчно дълго време, за да си починат.