— Ъъъ, не знам?
— Това изречение щеше да свърши повече работа, ако не беше въпросителната накрая — казах сухо.
Когато той остана притихнал, аз въздъхнах и се предадох — поне за в момента. Ако и когато се научеше да ми вярва, неговата памет може би щеше да се подобри. А лъжите само щяха да направят много по-трудно за него да каже истината по-късно.
— Ще видя дали мога да открия какво се е случило с Тами — казах му. — Познавам някои хора, които биха могли да ми кажат, ако Кръгът я е хванал. Изражението на Джеси показваше, че той не вярва особено да имам някакъв шанс. Познавайки Кръгът и аз не се надявах.
Станахме, за да се присъединим към останалите, но спряхме край вратата поради малък парад. Линия от малки птичи телца излизаха от една голяма кофа за смет и влизаха вътре. Явно имаха добра причина, за да са в боклука: не се виждаха нито пера, нито кожа или плът за доказателство, само малки кости и въздух.
Джеси каза дума, която предпочитах да не знае на неговата възраст, и ме погледна плашливо.
— Той не го прави през цялото време, само когато бебето е нервно или… или нещо подобно.
Проследих следата от гълъбови тела вътре, където те се присъединиха към други, които правеха странни движения на пода около Миранда. Най-накрая осъзнах, че това би трябвало да е танц. Бебето щастливо махаше с покрита със сос лъжица, докато едно азиатско момче на около осем се мръщеше гордо.
— Некромант? — попитах меко.
— Забравих за него — каза Джеси, докато гледаше в обувките си.
— А-ха. — Чудех се какво ли още е „забравил“.
Обясних ситуацията, колкото се може по-добре на Миранда.
— Да, добре — изсъска тя, забърсвайки петно от сос върху брадичката на бебето.
— Юм, юм, юм — избърбори малкото момиче и Миранда оголи своите зъби с най-близкото нещо до усмивка. Предадох се.
Предупредих Джеси да внимава да не се набиват на очи и всички да стоят достатъчно близо до Астрид, за да се предотвратят всякакви инциденти. След което тръгнах да търся партньора си. Трябваше да изясня някои неща в моя списък със задачи, преди да започна да го изпълнявам.
Глава седма
Да намеря Приткин не беше трудно. Той и един от приятелите му бяха там, където стояха през по-голямата част от седмицата — скрити в килера на долните етажи на Данте, четейки внимателно древните томове. Когато отворих вратата, той вдигна глава от гигантския том с изражението на преследвано животно. Косата му, която обикновено не се подчиняваше на законите на физиката, висеше сплъстена, а на челото и едната му буза имаше по едно червено петно, дар от разпадащата се кожена корица на книгата. Останах с впечатлението, че изследването на книги не беше любимото му нещо. Може би, защото не можеше да ги набие.
— Какво правиш тук? — попита той.
— Шоуто беше отменено.
Ник вдигна погледа си от заобикалящите го книги, свитъци и, някак си не на място, модерния лаптоп. Той изглеждаше безобиден, червена глава с очила, с толкова много лунички, че почти придобиваше тен, краката и ръцете му бяха прекалено големи за останалата част от него, сякаш бе куклата Грейн Дейн. Но този млад мъж всъщност бе маг и тъй като бе приятел на Приткин, със сигурност бе много по-опасен, отколкото изглеждаше.
Той попи излъчването ми, което бе в резултат на целия влажен сив ден. Няколко случайни портокалови цветчета бяха разпръснати тук-там из коприната, сякаш довени от порив на вятъра. Изглеждаше малко уморен. — Някаква по-специална причина?
— Вали.
Веждите на Ник се повдигнаха.
— Мислех си, че си в балната зала.
— Жаби — поясних аз.
Малкото подобно на кукла същество се настани върху купчината книги до лакътя на Ник, най-накрая забелязвайки присъствието ми.
— Жаби ли каза?
— Кинда вече няма настроение.
Ник погледна Приткин, който въздъхна.
— Тръгвай.
Ник нямаше нужда да му се повтаря. Може би, той също бе уморен от изследването.
Неговият миниатюрен компаньон завъртя очи и се върна назад, като привидно ме игнорираше. Пиксито, което се казваше Радела, бе връзката с краля на тъмните феи. И под „пикси“ имам предвид слабо, с отвратителен характер същество, който правеше така, че дори и Приткин изглеждаше дипломатичен, а под „връзка“ имах предвид шпионин. Тя беше тук, за да прави две неща: да замъкне обратно Франсоаз в робство и да се увери, че няма да се опитам да измамя относно сделката, която бях сключила с краля й. Той също искаше Кодекса и предполагаше, че аз съм тази, която щеше да му го занесе. Пиксито изглеждаше така, сякаш вече започваше да таи съмнения относно това.