— Рекордът ми е шест.
— А аз си мислех, че вие бритите обичате чай. Но може би водата…
Той дръпна чашата.
— Имам нужда от това!
Погледнах го по-добре и реших, че вероятно има право. Наскоро май си бе говорил душа, но е било за кратко. Очите му бяха червени и когато помръднеше глава надясно, светлината разкриваше тънък слой червеникаворуса набола брада върху бузите и брадичката му. А като се вземат предвид и дънките, и тениската, с които бе спал, видът му беше недодялан, дори и за него.
— Трябва да поспиш малко — чух се да казвам. — Изглеждаш като парцал.
— А кой ще се оправя с това?
— Ник и аз. — Приткин ми хвърли такъв поглед, че настръхнах. — Не съм обучен изследовател, но трябва да има нещо, което да направя.
— Да, можеш да ми донесеш малко проклето кафе!
Казах си, че дори да метнех нещо по главата му, колкото и да си го бе заслужил, това никак нямаше да помогне. Той така или иначе щеше да се дръпне.
— Вампирите са чули слух, че Кодексът се намира в ръцете на Тъмните магове.
— Колко полезно. Кога ти каза това Мирча, преди или след като почти те пресуши?
— Рейф ми каза.
— Добре е да знам, че поддържаш добри връзки със семейството.
— Какъв ти е проблемът?
Приткин ме игнорира.
— Мога ли да предположа, че Рейф също така има и адрес?
— Не, но ти трябва да имаш някаква идея…
— Тъмните магове никога не остават дълго време на едно място. Ако намирането им беше лесно, щяхме да сме ги унищожили досега!
— Трябва да има слухове!
— Винаги има. И когато Корпусът чуе за тях, изпраща отряд, но тъмните винаги са се изнесли преди много време — и често ни оставят по някоя отвратителна изненада.
Корпусът бе официалното название на военните магове, които бяха действащата ръка на Сребърния кръг, които определено бяха доста по-фанатични относно работата си, отколкото човешката полиция. На тях им бе разрешено да убиват и те стриктно го правеха. Не исках да си имам вземане-даване с никоя група, която правеше Корпусът да изглежда смешен. Но ако притежаваха Кодекса, нямаше да имам особено голям избор. — Няма да ги откриеш в прашните стари книги — изтъкнах аз. — Какво правиш там долу?
Пиксито прелисти страница на един от огромните томове. Тя трябваше да застопори здраво краката си и да използва и двете си ръце, за да направи това.
— Бихме ти обяснили — изрече задъхано тя — но се изискват думи, които се състоят от повече от една сричка.
— Опитваме се да намерим друго решение на твоето проклятие — обясни Приткин.
— Като правите какво?
— Опитваме се да създадем заклинание, което да го развали.
Той дори не ме погледна, когато изрече това, а вече сканираше друг архаичен пасаж.
Напомних си, че Приткин е приятел. Беше по-лесно да мисля за него по този начин, вместо непрекъснато да се разстройвах заради това, че не можех да го убия.
— Вече знаем къде е контразаклинанието. В Кодекса!
— Заклинанието е дублирано, ако си спомняш това — каза Приткин рязко.
— Тогава ще го омагьосаме за втори път!
— Маговете не действат така. Спомняш ли си какво се случи, когато се върна назад във времето и срещна Мирча, който все още не носеше проклятието?
— То прескочи от мен на него — казах аз нетърпеливо. Приткин нямаше нужда да пита, при положение че по онова време беше там.
— То се удвои и се създаде обратна връзка, която притежаваш сега.
— Да, но с контразаклинанието…
— Ти реагираш така, сякаш все още има две различни заклинания, но фактът е, че те са налице! — просъска той.
— Не разбирам.
Запазих тембъра си, защото много рядко се случваше Приткин да говори за това, а аз исках отговори.
— Заклинанието е създадено така, че да се приспособява. Това е неговата главна сила, но приспособимостта му го прави също така и нестабилно. Често то се променя от оригиналното заклинание в нещо съвсем ново с течение на времето, адаптирайки се да посреща нуждите, или поне това, което схваща като нужди, на своя заклинател.
— Звучиш така, сякаш то може да мисли.
— Не повече, отколкото една компютърна програма. Но подобно на усъвършенстваните програми, то се адаптира към новата входяща информация.
— Като какво?
Зелените очи на Приткин срещнаха студено моите.