— Заклинанието, само по себе си, е логическо. Това, което неговият създател е пропуснал да вземе предвид, е, че повечето хора не са. Те често са объркани относно това какво точно искат наистина, а заклинанието не може да направи разлика между скритите мисли, подсъзнателните желания и да признае някои от тях.
— Какво искаш да кажеш? Че съм затворена в това нещо, защото така искам?
— Не сега, може би, но…
— Не искам Мирча да умре!
— Да, но това не е смисълът на заклинанието, нали? То е създадено, за да свърже двама човека.
Гледах го ужасена. Затова ли заклинанието в миналото скочи от мен върху Мирча, защото тайно съм го искала? Ако бях по-малко привлекателна за него или се контролирах повече, можеше ли да се избегне всичко това? — А и освен това то не е наблюдавано повече от век и без съмнение се е разраснало и променило малко. — Продължи Приткин неумолимо. — Много е вероятно да търсиш контразаклинание на нещо, което вече не съществува.
Гледах го, усещайки как паниката засядаше в гърлото ми, горчива и тъмна. Това, че Тони бе контролирал по-голямата част от живота ми, ме бе научило да не се опитвам контролирам това, което ме заобикаля; вместо това контролирах единственото нещо, което можех: себе си. Идеята да загубя и малкото свобода, която имах, ме ужасяваше повече, отколкото можех да си представя.
— Казваш ми, че контразаклинанието няма да проработи.
— Ти промени параметрите на проклятието, когато го умножи — повтори Приткин. — То може да се е превърнало в нещо, с което контразаклинанието да не може да се справи. А ако е така, намирането на Кодекса изобщо не е добра идея.
За един дълъг момент останах безмълвна, просто гледах в тези ясни зелени очи, които срещаха моите, без да мигнат. Това, което той казваше, звучеше ужасно правдоподобно, но как можех да знам, че казва истината? Как можех да съм сигурна, че това не бе опит, който да ме принуди да спра да търся нещо, което той не искаше да бъде намерено? Беше ми трудно да му вярвам, когато един друг авторитет ми беше казал точно обратното, уверявайки ме, че Кодексът ще поправи всичко и че ще мога да изпълнявам дълга си.
— Не добре? — Пиксито се появи пред мен, малкото й личице беше посиняло. — Това ще те предпази моят крал да не те убие!
Образът на Дърмъс от „Алиса в страната на чудесата“ внезапно ми се яви. Гледах чайника с копнеж, чудейки се дали ще работи. Може би, ако натиснех.
— Не съм забравила нашата сделка — казах й аз кратко. — И не реагирам добре на заплахи!
— А аз не ги отправям! Ти направи сделка с него, човеко. Не искаш да разбереш какво ще стане, ако я нарушиш!
Погледнах Приткин, който беше странно притихнал, само за да видя, че той се беше върнал към работата си. Очевидно вероятността за моята възможна смърт от ръцете на феите не беше достатъчна, за да задържи вниманието му. Ударих с ръка плота на масата и го видях как скочи.
— Консулът вече притежава всеки магически авторитет относно книгата и те работят здраво, за да открият нещо! Защо си мислиш, че ще имаш повече късмет?
— Защото трябва!
— Това не е отговор! — Той само ме погледна. — По дяволите, Приткин, сега съм Пития! Не мога да си върша работата, ако продължаваш ти да решаваш какво трябва и не трябва да знам!
— Ако си Пития, тогава действай като такава!
— Опитвам се. И не мисля, че натрапниците ще се въртят наоколо, докато съдбата ме срита в задника! Искам да направя нещо!
Масивният том, който той изучаваше, внезапно изхвърча и се удари с трясък във вратата, оставяйки ронлива синя следа на мястото, където се удари. Преди да мога да изкоментирам колко детски бе този жест, врата се отвори и вътре се показа една червеникава глава. Ник изглеждаше така, сякаш си мислеше, че ще е на по-сигурно място на свободния-за-всички горен етаж.
Той предпазливо пристъпи вътре, бутайки количка от рум сервиза и заобикаляйки хвърлената книга.
— Всичко приключи. Но там трябва да има няколко хиляди от тях. Гласът му бе почти почтителен.
— Какво го е причинило? — попита Приткин.
— Най-доброто предположение на Августин бе, че някой от неговите конкуренти се е опитал да провали парада му.
Трепнах при тази игра на думи, но Приткин изглеждаше само още по-суров. — Трябва да е нещо повече от това, при положение че Корпусът е на прага на войната.
— Какво нещо? — попитах.
— Маговете, които имат собствена вендета, са решили да вземат нещата в свои ръце — поясни Ник.