Роклята ми стана с цвета на тайнствен залез, с извити черни клони, обгръщащи голямата луна подобно на кокалести пръсти. Беше ужасно зловеща и идеално подхождаше на настроението ми. Погледнах с копнеж фоайето, но не можех да махна с ръка и да избягам, тъй като това беше моя идея. Единственото хубаво нещо бе, че бях успяла да се отърва от феята. Чудех се дали е успяла да излезе вече от чекмеджето.
Неохотно последвах Приткин през опустошената дневна, докато Ник остана отзад, за да огледа. Движехме се предпазливо по коридора, опитвайки се да избегнем кръвта. Не беше лесно. Докато правех това, установих, че жертвата бе отнесла със себе си поне няколко от нападателите си. Тази кръв не можеше да идва само от едно тяло. Уверих се в това, когато видях, че вратата в края на коридора бе отворена заради тяло, което се подаваше наполовина от нея. Или за да бъдем поточни, това беше част от тяло. Горната част се намираше на няколко стъпки от останките, а изобщо не можех да видя дясната ръка. Разбира се, не търсех особено упорито.
Внимателно прекрачих това, което бе останало от тялото и се натъкнах на липсващата ръка. Тя беше прикрепена върху стената до вратата, акт на внимание към брадвата, която я бе отсякла от рамото. Ръката висеше на остатъците от ръкав, който някога може би е бил син, но сега представляваше бъркотия от пурпурно.
Преглъщайки трудно, се огледах наоколо, а над горната ми устна изби пот. Климатикът не беше включен и въпреки случайните повеи на бриза през отворения прозорец, вътре бе 90 градуса. Но не това бе причината за моето потене.
Лъчите на следобедното слънце бяха доста по-плътни от обичайното, замъглени от прах и както осъзнах по-късно, от стотици мухи. Те се носеха над нещо, което помислих за бъркотия от телесни части върху огромното легло, но които най-накрая разпознах като тяло на мъж. За да го кажа по-добре, останките не бяха пресни. Не съм експерт, но силно се съмнявах, че новите трупове изглеждаха като месести балони, изпълнени с вонящи газове и разлагащи се. Гледката бе толкова ужасяваща, че ми отне минута да забележа, че кожата му бе с цвета на джоджен, бледо синьо-зелено.
— Джин — каза Приткин отсечено, преди да мога да попитам. — Видя ли го? Погледнах го скептично.
— Малко е трудно да се пропусне.
— Духът!
Поклатих глава. Ако някъде тук имаше дух, то той беше доста тих. Или беше припаднал от вонята на това, което изтичаше от отворената рана отстрани на тялото на джина. Поне мухите го харесваха; около стотина се бяха натрупали там подобно на черна могила. Запуших си носа и се опитах да дишам през устата. Не помогна.
— Внимателно, Кас… изглеждаш толкова позеленяла, колкото и той — изкоментира Били. — Кажи на мага, че единственият призрак тук съм аз, и да се махаме. От това място ме побиват тръпки.
Преглътнах трудно.
— Усещаш ли нещо?
Ако някой можеше да открие полудял дух, то това бе Били.
— Не, но ще проверя наоколо, просто за да сме сигурни. Понякога новаците се крият.
Обикновено той не беше много благороден, така че явно изглеждах зле.
— Благодаря.
Започнах да отстъпвам към вратата, имайки намерение да си поема въздух от обграждащия ни смог, тъй като прозорецът в дневната бе отворен. Но Ник стоеше на пътя.
Не го бях видяла да влиза и той ме стресна. Извиках и се дръпнах толкова рязко назад, че щях да падна, ако Приткин не ме беше хванал.
— Съмнявам се, че е тук — каза той рязко, изправяйки ме отново на крака — дори и част от него да е оцеляла. Той би преследвал убийците.
— Какво може да им направи един призрак? — намръщи се Ник.
Приткин и аз си разменихме погледи. Той бе видял с очите си какво могат да направят няколко вбесени духове. Но не го спомена.
— Ще отида да проверя остатъка от апартамента — каза вместо това и излезе.
— Той може да е най-добрият демонски ловец — каза Ник, мръщейки се след своя приятел — но се обзалагам, че ти знаеш много повече за призраците. Салех може и да е оставил такъв, нали?
Той прехвърли погледа си от мен към тялото, но то не му отговори. Това не беше толкова изненадващо, при положение че липсваше главата.