Мъгливите очи започнаха да оглеждат банята. Те се отделиха от остатъка от главата, за да огледат по-добре. Едното от тях се плъзна под вратата и аз трепнах, тъй като знаех какво да очаквам. Няколко секунди по-късно устата се отвори шокирано, но не излязоха никакви думи.
— Знам, че е зле — избърборих аз — но ти ще отидеш на по-добро място.
Невиждащата глава се обърна в моята посока.
— Аз съм демон — изсъска той. — Не мисля, че ще стане така.
Окей, той имаше право. Другото око се върна от огледа си през прозореца и се настани по средата на челото му. Така заприлича на Циклоп, но поради обстоятелствата, не мислех, че ще е добре да изтъкна това.
— Кой направи това?
— Не знаеш ли? — попитах изненадана.
— Бях заспал! — каза той, звучейки разярено. — Чух как някой влезе и след това светлините изгаснаха.
Завинаги, помислих си аз, но не го казах. Окото се фокусира върху лицето, виждайки ме чак сега за пръв път.
— И коя, по дяволите, си ти?
— Посетител — казах аз, насочвайки се към вратата.
— Не толкова бързо.
Лицето се появи на пътя ми. Скитащото око се върна при другото и имаше нещо забавно в това да ги гледам как се борят за мястото на челото. Когато най-накрая се настаниха, той ме погледна обвинително.
— Можеш да ме видиш!
— Аз съм ясновидка.
— Добре. Тогава ми кажи кой направи това. Някой ще трябва да си плати!
Внезапно ми хрумна една идея.
— Може би, ще можем да се договорим — предложих аз.
— К’во имаш предвид?
— Трябва да получа информация за Кодекса — казах слабо.
— Кой от многото? — попита той, ставайки делови.
— Има повече от един?
— Кодексът е компилация от знания, скъпа. За кой говорим?
Преглътнах.
— За Кодекса на Мерлин. Изгубеното копие.
Погледът му се изостри.
— Как каза, че ти е името?
— Не съм го споменавала. Знаеш ли нещо?
— Вероятно.
Въздъхнах.
— Аз съм Каси Палмър — казах, а призрачните очи се разшириха.
— Добре, тогава. — Гласът на Салех се оживи. — Кодексът е изгубен преди много векове, но не това е основният проблем. Дори и да го намериш, няма да си в състояние да го прочетеш.
— Кодиран ли е?
— По-добре. Кодовете могат да бъдат дешифрирани, рано или късно, независимо колко добре. Той е малко по-изобретателен от това.
— Той? Имаш предвид, че Мерлин наистина е съществувал?
— Не, те са го нарекли Кодекса на Мерлин, защото бил написан от човек на име Ралф — каза Салех нетърпеливо. — Знаеш ли цялата история за Мерлин, който се подмладявал с всяка изминала година, вместо да остарява? — Кимнах. — Е, разказвачите са я объркали.
— Тоест?
— Тоест няма маг, който да може да се подмладява. Той омагьосал Кодекса така, че ако някой му го отнеме, да почне да старее на обратно.
— Защо ще прави това?
Салех ми хвърли един поглед, който казваше, че той започва да се съмнява, че моят коефициент на интелигентност съответства на гръдната ми обиколка.
— Така той ще започне да се трие от само себе си! В наше време той представлява само връзка празни листове.
— Но ако някой може да отиде в миналото.
Салех ме дари с една лукава усмивка.
— Тогава този някой вероятно ще може да го спаси.
Усетих как стомахът ми се обърна. Новата ми длъжност наред с другите неща ми даваше възможност да променям времевата линия. Но без някои от тези уроци, които бях пропуснала, рискувах да объркам нещо, което нямаше да знам как да оправя.
— Къде е той? — попитах, знаейки, че отговорът няма да ми хареса.
— Грешен въпрос — промърмори той. — Би трябвало да попиташ къде е бил. Защото ти ще трябва да се върнеш назад във времето, когато Кодексът е бил относително недокоснат, веднага след като е напуснал ръцете на Мерлин.
Някой почука на вратата и аз подскочих.
— Трябва да тръгваме. — Гласът на Приткин долетя ясно през тънкото дърво.
— Тогава къде е бил? — просъсках тихо.
Единственият човек, който мразеше моите разходки в миналото повече, отколкото аз, бе Приткин. Исках да направя сделката, преди да се намеси и да прецака нещата.
Били се появи през стената подобно на фишек.