Най-голямата промяна бе в неговото изражение. Бях го виждала толкова пъти ядосан, но това изражение, сякаш гладна птица всеки момент щеше да прегризе врата на своята плячка, бе нещо ново. Погледнах в чифта познати зелени очи с пълно отричане. Всичко, което можех да си помисля, бе „Не се учудвам, че той не искаше да ме доведе да видя Салех.“ — Не мога да повярвам! — оплака се Салех. — Дори не го познавам!
Ние гледахме как Приткин обърсва кървавия меч в края на чаршафите на Салех, преди да му нанесе дълга рана по гръбнака. Той се отдалече с лекота, без да бърза, ужасяващ и грациозен. Не се обърна назад.
— Някакъв тип се разхожда, насича ме на парчета, а аз дори не го познавам? — Успокой се — казах му аз, чувствайки се слаба и болна. — Запази разсъдъка си.
— Нямам глава! — просъска той и се спусна към вратата.
— Имахме сделка — напомних му аз.
— Твоята книга е в Париж. — Салех погледна през рамо. — Опитай 1793.
Погледнах го.
— Какво? — По дяволите, трябваше да знам, че това не е съвпадение.
— Да. Двойка тъмни магове откраднаха Кодекса през тази година и…
— Чакай. — Гледах джина, чудейки се дали бях чула правилно. — Мерлин е живял в… хм, не знам точно, но той не би могъл да бъде все още жив през 18 век!
— Той е бил отчасти инкубус — всеки знае това — бях уведомена аз. — А демоните са безсмъртни. Сега млъкни, ако искаш това, иначе аз изчезвам. Замълчах.
— Така че, да, той е бил жив през 1793, когато е изгубил Кодекса от маговете, които го продали малко по-късно на търг. Точно преди да разбунят кошера и да бъдат екзекутирани публично и преди тълпата и няколко вбесени полудемони да тръгнат по следите им. Както и да е, опитай се да се пренесеш там и може би ще уловиш момента, преди да са го продали.
— Но ако са планували да го продадат, тогава той е бил охраняван! Трябва да има и по-добър момент…
— Мерлин пазел Кодекса, докато маговете не сложили ръка върху него, вярвай ми, Пития или не, ти не искаш да се срещнеш с него.
— А тогава по-късно? Кой го е купил?
— Дори и да имах цял ден, нямаше да мога да повторя всички слухове за това къде се е озовал след тази нощ. Това не би трябвало да те интересува, ако го искаш преди заклинанията да са почнали да се унищожават, трябва да го вземеш възможно най-рано. И това е Париж, 1973 — каза той равно. — Опитай се да не те обезглавят. Повярвай ми, ужасно е. — Той отново се отправи към коридора.
— Почакай! Къде отиваш?
— Къде си мислиш? Имам работа за вършене.
— Салех!
Той се спря до вратата.
— Това не е твоя работа, скъпа! Благодарение на мистериозния мъж, аз отново нямам тяло. Десет века на акумулирана енергия са пресушени, просто така. — Той се опита да щракне с пръсти, но не успя. Намръщи се. — Каквото и отмъщение да измисля, ще е добре дошло, а повярвай, доста съм изобретателен.
Той изчезна, оставяйки ме да гледам безучастно след него. Е, поне това обясняваше как бе успял да остави дух след себе си: не бе оставил. Духът бе истинският вид на Салех. Той просто бе събрал достатъчно сила, за да си оформи тяло, за да може да се оправя със смъртните, предположих. Въпросът беше, дали да тръгна след него?
Съмнявах се, че в това си състояние, той можеше да причини някаква особена вреда на Приткин. Духовете, особено младите, имаха ограничен запас от сили, особено такива, които са умрели много бързо. Салех не беше призрак, но тъй като бе загубил по-голямата част от силата си заедно с главата, се съмнявах, че може да направи нещо по-добро. И като имах предвид щитовете на Приткин, той беше в относителна безопасност. Жалко, че това не можеше да се каже и за мен.
Ако Салех намереше начин да се свърже с мага, за да го обвини или смъмри за престъплението, той вероятно щеше да се досети как се е добрал до тази информация. А това щеше да е много лошо. Дори и Салех да не го познаваше, не изглеждаше много вероятно Приткин да е имал лични взаимоотношения с джина. Което означаваше, че причината да го убие, вероятно бе, за да не му позволи да ми каже за Кодекса. И ако той не се притесняваше да убие Салех, за да запази тайната, защо тогава аз да се намирах в безопасност?
Накрая реших, че целият дебат за Салех е глупав, тъй като не знаех как можех да спра джин, който не искаше да дойде. Най-накрая се пренесох назад сама, само за да чуя писъкът на Били в главата си. „Влизай във ваната.“
Тъй като аз седях там, опитвайки се да схвана какво става, той излезе от кожата ми и ме побутна точно по средата на гърдите ми. Били обикновено имаше проблеми с преместването дори на малки неща, но отнякъде бе намерил енергия, защото почти паднах. Заклатушках се към старомодната вана, загубвайки баланс и падайки в нея. В същия момент коридорът избухна.