— Да — съгласих се аз, а погледът ми бе вперен в Приткин. — Свършихме тук.
Глава девета
Казанова изтъкна, че би било неразумно да си наема апартамент, в случай че Кръгът имаше шпиони, които бяха нащрек за дълго пребиваващи гости. Вместо това той ме набута в малък склад зад тики бара. В стаята имаше достатъчно място да се обърна и няколко връзки коктейлни чадърчета в кутиите под леглото ми. Приткин обаче беше по-зле, тъй като бе заврян в една съблекалня, която бе принадлежала на най-добрите мъртви изпълнители на бара. Тя бе по-голяма, защото вътре се бяха помещавали ковчезите им, но все още се бе запазила определена… миризма. В момента това ме утешаваше малко.
Най-накрая навлякох свръхголямата тениска, която използвах за нощница, когато Били се появи през стената. Въведох го набързо в моя разговор със Салех, докато той седеше на ръба на леглото и си навиваше призрачна цигара.
— Имаме нужда от екип — заключих аз.
— Ние сме екип.
Бях уморена и ме болеше всичко. Прегърнах възглавницата си, която бе толкова удобна, колкото и тази в някой самолет.
— Шоуто на Каси и Били трябва да се потруди да остане една стъпка пред Тони — казах аз. — Няма да е достатъчно само да ограбим крепостта на Черния Кръг.
— А ние винаги сме имали такъв голям късмет като партньори.
— Можем да вярваме на Рейф.
— Кас, знам, че харесваш този тип, но стига де. Той определено не е воин.
— Нямаме нужда от воин — казах раздразнено. — Не планирам да атакувам Кръга!
— А твоите планове винаги работят перфектно, а?
— Опитваш се да бъдеш трън в задника ли?
— Не, то просто си идва от само себе си. — Той запали и ме погледна през облака призрачен дим. — Можем да използваме Марлоу.
Той имаше предвид Хит Марлоу, писателят на пиеси от времето на Елизабет. Сега той беше главният шпионин на Консула.
— Да, това би било доста здравословно.
— Ще спасиш Мирча, както и себе си. Мисля си, че така някои дългове ще бъдат платени — започна да спори Били.
— Може, ако не ме обвинят преди това, за това че го замесих в тази каша.
— Но той е поставил заклинанието върху теб…
— Което, като мой господар, има пълното право да направи. Но аз нямах право да го дублирам, дори и случайно. — Видях как възражението трепти на устните на Били. — И да, смятам, че техните основания не струват. Просто казвам.
— Не ги харесвам повече, отколкото ти. — Били звучеше огорчен. — Но кой друг е там? Ние продължаваме да се срещаме с тези могъщи типове, но всичките са откачалки.
— Няма да взема с мен някого назад във времето, на когото не вярвам. Или ако е некомпетентен. Или който си има собствени планове.
Били изпусна една раздразнена въздишка.
— Ще ти е малко трудно да събереш екип, ако запазиш тези изисквания. Някой лоялен и силен, който да не иска нищо? Хайде де.
Открих, че отново побеснях срещу Приткин, защото се предполагаше, че той трябваше да е точно това. Бях започнала да свалям гарда си, когато бях с него, защото той беше умен и смел и понякога странно забавен. Трябваше да имам едно наум, че нищо от това не означаваше, че е на моя страна. Когато давам думата си, я спазвам, каза ми веднъж той. Да бе, точно така.
Играех си с покривката на леглото, син и златен брокат с бодлива дантела. Не за първи път си пожелах нещо по-малко топчесто и по-удобно. При Тони имах мека памучна покривка за легло, която използвах години наред. Тя избледня от пранетата, нейните искрящи, евтини цветове с течение на времето придобиха меки пастелни тонове, подобно на английска градина. Тя беше леко разръфана по краищата, но никога не позволих на моята претенциозна гувернантка да я смени с нещо друго. Харесвах я такава, каквато беше, с дефектите си и всичко останало. Но подобно на останалите мои неща, както и Юджийн, вече не съществуваше. — Кас? — Били внезапно прозвуча неловко, нещо доста необичайно за него. — Знаеш, че Приткин е идиот, нали?
Идиот, който също беше и приятел, прошепна ми едно тъничко гласче в главата. Престани, престани.
— Кас?
Бучката в гърлото ми бе нараснала достатъчно, за да стане болезнена и очите ми бяха започнали да бодат издайнически и оу, беше време за смяна на темата.