Приткин беше отново на крака, стреляйки по маговете, които отвръщаха на стрелбата, изстрелите отекваха от високите монументи подобно на пиратки. Повечето от времето си мислех, че трябва да е малко по-бърз, за да разчита на решение от рода стрелям-и-се-надявам-да-умреш. В други времена, когато някой се опитваше да направи главата ми на решето, това щеше да е ок.
— Там — предложи младият призрак, сочейки надясно. — Хайде.
Той се понесе, игнорирайки близката извита пътека и мина напряко, движейки се между надгробните плочи по земята.
— Един от духовете знае къде е проходът! — казах на Приткин. Той изглеждаше изненадан и се намръщи. Само защото не знаех 7 начина, чрез които да убия някой само с лакътя си, не бях напълно безполезна.
Той изглеждаше така, сякаш е готов да оспорва мъдростта на решението ми да се доверим на случайни призраци или вероятно здравия ми разум. Но маговете внезапно ми направиха услуга, като хвърлиха заклинание, което експлодира с масивен трясък до близкия кестен. Горящият дънер падна, повличайки половината крипта със себе си. За щастие, не беше нашата половина.
— Хайде тогава! — извика Приткин, сграбчвайки ме за ръката и повличайки ме, сякаш това беше негова идея през цялото това време.
— Оттук!
Повлякох го след призрака, когато нов вихър от куршуми изтрополи по камъните зад нас.
Открих, че е трудно да се върви: влажната почва се просмукваше в обувките ми на всяка крачка, която правех, а дъждът почти не позволяваше да следвам блещукащите бледи очертания на нашия водач. Но Приткин, проклет да е, се промушваше през гранитните препятствия, сякаш той ги беше поставил.
— Как правиш това? — попитах аз за четвърти път, след като отново си ударих коляното в една надгробна плоча.
— Да правя какво?
— Можеш да виждаш! — обвиних го аз.
— Тук.
Усетих ръка върху бузата си за един миг и Приткин измърмори нещо. Премигнах и изведнъж всичко придоби необикновен, еднообразен, зърнист вид подобно на лоша телевизионна картина. Сенки на листа пробягваха по лицето му, когато поривът на вятъра разлюлееше дърветата, разпръсквайки капки дъжд върху нас, и аз вече можех да видя очертанията на това познато мръщене.
— Защо не направи това преди? — настоях аз.
— Преди мислех, че ще си тръгнеш!
— Вие двамата искате ли това или не? — попита призракът, поставил нематериалните си ръце върху хълбока.
Той спря пред изображението на една изглеждаща отегчена жена, облегната на надгробна плоча. Голямо количество мъх бе поникнало върху гранитната й пола, която на практика беше зелена. Зелена и лигава, установих аз, след като призракът ме накара да почукам върху краката й три пъти. Нищо не се случи.
— Сега какво?
— Трябва да кажеш магическата дума.
— Моля!
Той се засмя.
— Не, имам предвид истинска магическа дума. За да се махне статуята от пътя ни.
Заклинание избухна в клоните на надвесилия се над нас дъб и куп горящи листа се посипаха около мен, заплашвайки да подпалят косата ми.
— Каква е?
— Не знам. — Духът вдигна небрежно рамене. — Нямам нужда от нея.
— Какъв е проблемът? — настоя Приткин, изпращайки целия си арсенал от живи оръжия срещу напредващата линия от тъмни сенки. Ножовете му пикираха и танцуваха, предизвиквайки искри от щитовете им при всяко свое преминаване, но изглежда не успяваха да забавят особено нашите преследвачи.
— Призраците не знаят паролата!
Приткин ми хвърли най-добрия си убийствен поглед и промърмори една от своите странни британски псувни. Не си мислех, че е „отвори се, Сезам“, но следващото заклинание, което каза, свърши почти същата работа. Статуята се плъзна настрани и откри подземна пещера.
Вътре беше тъмно като в кладенец, просто една черна дупка, очертаваща се на електрическото небе. Извадих фенерчето си и го включих, но то едва успя да проникне в тъмнината. Дори по-зле, там нямаше стъпала, само една метална стълба, спускаща се в клаустрофобичен тунел, издълбан в солидната скала.
— Виждал съм много златотърсачи да влизат тук — каза по-старият дух, който се появи до мен — но малко излязоха. А тези, които успяха, бяха с празни ръце.