Джеси сподави една усмивка в другия край на дългата маса, където той и групата деца играеха Монополи. Те би трябвало да са в леглата — беше малко преди 4 сутринта — но никой в Данте не спазваше разписание. Може би, фактът, че голяма част от персонала избухваше в пламъци на слънчева светлина, имаше нещо общо с това.
Повечето от по-големите деца се бяха съсредоточили в играта, но едно от по-малките седеше на земята, играейки с диспенсъра на Елвис, който някой му беше дал. Тя изглеждаше тотално отдадена на играта, но вратата зад нея стоеше отворена. Изглежда, че нейните родители бяха скрили своето различно дете веднъж в малка стая без прозорци, докато тя не открила, че ключалките без проблем се отварят за нея и избягала. Сега това бе станало нещо като навик. Това се бе превърнало и в нещо като предизвикателство тук в казиното: вратите на асансьора оставаха отворени, докато тя беше тук.
Гледайки я, най-накрая осъзнах какво ме тревожи. Тези деца бяха прекалено малки. Обичайната възраст бе осем години, а някои от тях бяха на 4–5 години. Което нямаше смисъл.
На 14, аз бях една от най-младите в приюта на Тами. Повечето бяха в средата или края на пубертета, достатъчно стари, за да се досетят какъв би бил живота им в едно от онези училища и да организират бягство. Разбира се, имаше и по-малки деца, които се появяваха, но винаги се придружаваха от някой по-възрастен другар. Никога не бях виждала Тами с толкова много малки деца. Как бяха избягали? Как бяха оцелели на улицата, докато ги намери? Аз едва бях успяла, а бях по-голяма и имах повече пари от тях.
— Когато дойдох при Тони, бях на 4 — напомних на Рейф. Една малка кола от Монополито бе решила да се затъркаля надолу по масата към нас и се блъсна в ръката ми. Обърнах я и я изпратих обратно, където се блъсна в една обувка. Изглеждаше така, сякаш някой бе омагьосал дъската за игра.
— За да живееш там, но баща ти те водеше като бебе — отговори той, отказвайки се да почисти изцапаното дете. Той я задържа до гърдите си с една ръка, дланта на ръката му бе покрила защитнически страната на детето.
— Какво?
— Той обичаше да те показва. Разбира се, ти беше по-добре възпитана от други — каза той с въздишка, когато бебето започна да дъвче вратовръзката му.
— Никога не съм знаела това.
Знаех толкова малко за родителите си, че почувствах това малко незначително нещо като откритие. В моето съзнание „майка“ означаваше студена ръка, мека коса и омайващ аромат. Това бе най-силният ми спомен за нея. Въпреки че мислех за това много усърдно, това беше единственият ми спомен. А си спомнях още по-малко за баща ми.
— Piccolina mia, моля те, спри — каза Рейф гневно, издърпвайки връзката си и замествайки я с биберон преди неговата подопечна да се разплаче. За щастие, малкото нещо отвлече вниманието й и скоро тя се сгуши до гърдите му и заспа. — Посещенията спряха, когато беше на около две — добави той.
— Знаеш ли защо?
Рейф имаше намерение да свие рамене, след което осъзна, че това може да събуди малката му приятелка.
— Моето предположение е, че ти започна да показваш знаци за дарбата си. Твоят баща трябваше да осъзнае, че Тони ще те вземе, ако разбереше за това.
Което и бе направил само няколко години по-късно.
— Как разбра?
Никога не разбрах как Тони бе открил, че можех да бъда ценна придобивка. Идеята, че всичко бе станало заради някой намек, бе отвратителна.
— Тони никога не вярваше на никой, дори и на своя дългогодишен слуга — увери ме Рейф. — Имаше хора, които наблюдаваха баща ти, както и сигурно имаше хора, които да наблюдават тях. Единствените, които Антонио не следеше, бяха тези от нас с кръвни връзки с него, тъй като знаеше, че ние не сме достатъчно силни, за да ги прекъснем. — Последното бе казано с нехарактерна горчивина.
— Не, предполагам… Можеш ли да ми кажеш нещо за тях? За моите родители?
Това не бе първият път, в който го питах, но Рейф никога не бе отговарял. Бе му заповядано да мълчи и тъй като вампирът, който го бе създал, бе дал заповедта, забраната беше по-силна дори от Мирча.
Рейф ме погледна със състрадание.
— Съжалявам, Каси.
— Просто си помислих, че може би, когато Тони го няма…
— Но той все още е жив — напомни ми Рейф нежно. — И така заповедта му е в сила.
— Но може би, Били може…
— Забраната на Антонио включва и комуникацията с духовния свят.
Моята способност да общувам с духове идваше от баща ми. Не беше изненадващо, че Тони се бе сетил да добави това малко уточнение. Винаги съм го мразела, но никога не съм го мислила за глупав. Разочарованието се намести на обичайното си място, в гърдите ми.