Седнах в стола си, чувствайки се замаяна. Бях предположила, че след като намеря заклинанието, всичко щеше да стане отново нормално. Но какво, ако не станеше така? А със Сената, който беше в разгара на война, какво щеше да стане, ако те решаха, че един полудял господар вампир е нещо, което не можеха да си позволят? Не се учудвах, че Рейф беше откачил. Ако заклинанието не убиеше Мирча, това можеше да направи Консулът. Иронично, но това, от което имах нужда, бе повече време. Имах местоположението на Кодекса; рано или късно щях да имам и заклинанието. Но нямаше да е никак добре, ако Мирча полудееше, докато правех планове. По някакъв начин трябваше да смекча ефектите от проклятието, докато измислех всичко. А имаше една-единствена възможност за това: единственото место, за което знаех, че там проклятието не действаше с пълна сила.
— А Феерия? — попитах. — Ако го заведем там, това ще ми спечели достатъчно време…
— Консулът помисли за това — каза Рейф. Тонът му беше равен, но треперещите му пръсти бяха намачкали една салфетка. — Но феите не искат повече вампири в техния свят, особено такъв в състоянието на Мирча. Те му отказаха виза.
— Кой? Светлите или Тъмните?
Той изглеждаше изненадан.
— Сенатът не се договаря с Тъмните феи. Договорът им със Светлите забранява това.
— Но аз мога да се договоря с тях. — Кралят на Тъмните феи очакваше от мен да намеря и да му доставя Кодекса. Докато това станеше, той щеше да се грижи да съм доволна. Това ми даваше средството да го изнудвам за някои дребни услуги, като стая за един боледуващ вампир.
— Но дори и феите да искат да помогнат, как ще го заведем там?
— През портала в МАГИЯ?
Метафизичният алианс за велико междувидово сътрудничество бе нещо подобно на Обединените нации в свръхестествения свят. Не беше любимото ми място, но трябваше така или иначе да отидем там, за да вземем Мирча, така че беше логично да го заведем във Феерия през портала в МАГИЯ.
Но Рейф отхвърли тази идея.
— Той не е поправен. Твоето преминаване последния път бе… малко нетрадиционно… и разруши заклинанието. Консулът каза на феите да направят друг, но те отговориха, че ако не можем да контролираме по-добре кой преминава в техните земи, то тогава те не са сигурни, че искат друг портал. Ние сме в преговори, но не се знае колко време ще отнеме това.
А се знаеше, че феите никога не бързаха. Без да споменавам, че ако и когато порталът отново бъдеше отворен, той щеше да бъде много добре охраняван.
— По дяволите!
Ударих по масата с юмрук толкова силно, че разлях кафето си навсякъде. Попих го със салфетката, когато ми хрумна нещо.
— Тони има нелегален портал някъде тук — казах бавно. — Той го е използвал за контрабанда. Просто не знам къде е.
Рейф сграбчи ръцете ми и за пръв път изглеждаше обнадежден.
— Как ще го намерим?
— Не знам. Но знам кого да попитам.
— Не се нуждаеш от портал, докато не намериш книгата — каза пиксито, разклащайки светлочервената си коса. Тя бе намерила пудриера някъде, най-вероятно в коша за смет, тъй като по-голямата част от пудрата липсваше. Тя го използваше за огледало на тоалетката, която си бе направила от няколко компактдиска. — А ти нямаш никакъв напредък относно това.
— Трябва да се върнеш у дома — изтъкнах аз. — Освен ако не си решила да останеш тук?
Огледах нейния импровизиран апартамент. Той беше относително просторен от нейна гледна точка и бе разположен върху няколко етажерки в работния кабинет на Приткин. Най-горната етажерка бе превърната в стая за обличане, докато най-долу се намираше спалнята, в която имаше ръкавица за фурна като спален чувал и малък фенер като лампа. Тя ми хвърли един поглед, който не значеше нищо.
— Да, установих, че вашият свят е толкова гостоприемен.
— Когато посетих твоя, почти не бях убита!
— А аз бях заключена в едно чекмедже — продължи да се дърли тя.
— Аз бях хвърлена в тъмница!
— Пробвала ли си?
Погледнах чекмеджето, което изглеждаше така, сякаш бе експлодирала бомба вътре.
— Не изглежда да си имала проблем да се измъкнеш оттам!
— Само защото бе направено от някакъв долнокачествен метал, вместо от стомана — потръпна тя. — Можех да умра, моята магия изчезваше, тялото ми бавно замръзваше в жестоката прегръдка на студа…
— Да, но не умря. И може ли да се върнем на темата?