Яростни лавандулови очи срещнаха моите.
— Става въпрос за това, че робът трябва да се върне да служи на краля, а ти трябва да намериш книгата, която му обеща. — Тя се усмихна злобно. — Не искаш да се върнеш във Феерия без нея. Кралят не е известен със своята способност да прощава.
— Франсоаз няма да ходи никъде — казах й аз, може би за десети път. — А ако кралският гняв е толкова смъртоносен, защо ни предложи да ни помогнеш да избягаме от него? Не се ли страхуваш от последствията?
Феята размърда крилата си безпокойно.
— Това беше нещо различно.
— Как така различно?
— Маговете ми предложиха нещо неустоимо. — Нейно мръщене избледня, а очите й се обляха с мека светлина. — Никой не може да ме обвинява, че го исках, дори и кралят.
— Какво ти предложиха?
— Няма значение! Не можах да го намеря! — Тя ритна кутията за бижута, след което седна върху огромната макара, която бе превърнала в кресло, тайно потривайки наранения си крак.
Внезапно си спомних.
— Руническият камък. Джера.
Една от причините, поради която бях оцеляла — едва — когато навлязох в нейния свят, бе, защото си бях присвоила от Сената няколко рунически камъка. Консулът, без съмнение, си ги искаше обратно, защото те щяха да са полезни във войната и защото не бях попитала, преди да ги взема. Но си мислех, че в момента, може би, искаше Мирча по-силно. А и не разбирах как може да й помогне един рунически камък, чиято единствена сила бе да прави хората по-плодовити.
Пиксито изглеждаше възмутена.
— Той каза, че го има. Дори ми го показа. Изглеждаше истински.
— Той е истински. Искаш да рискуваш да си навлечеш гнева на краля, само за да имаш дете?
— Само? — Гласът й премина в цвъртене. — Да, вярвай, че някой човек ще може да го разбере! Моите хора са на ръба на изчезването, докато твоята глупава, слаба, незначителна раса, чието единствено постижение е да се размножава и размножава…
— Да, благодаря, схванах. — Погледнах я с присвити очи. — Какво ако ти кажа, че мога да го взема заради теб?
Вихрушка от блестящи зелени крила се завихри пред лицето ми.
— Къде е? В теб ли е? Мислех, че един от маговете…
Усмихнах се. Нищо чудно, че бе толкова досадна.
— Не, но мога да го взема.
— Ще повярвам, когато го видя.
— Тогава ще повярваш скоро. Но в замяна искам мястото на портала.
— Ще го намеря — каза тя пламенно. — Само не мисли, че можеш да ме изиграеш, човеко. Ще установиш, че прощавам по-трудно и от краля.
Глава десета
Този следобед регистрирах членовете на едно събиране, които бяха наречени от персонала на хотела сбирщина. Докато се нижеха пред мен няколкостотинте играещи роли ентусиасти, пристигнали с чанти и куфари, а в няколко случая с мечове и брони, улових, че Приткин ме гледа. Той беше от другата страна на лоби бара, облегнат на един от фалшивите сталагмити, които се показваха от пода, с наболата си брада и разчорлената си коса и силното му, жилесто тяло. Тялото му изглеждаше отпуснато, но върху лицето му бе изписано онова хищническо изражение, което бях видяла за последен път, когато той стоеше надвесен над обезглавеното тяло на Салех.
Намръщих се и подадох табелата с името на един тип, облечен в дълга роба и с конска опашка. Той прехвърли багажа в едната си ръка, за да може с другата да си закачи баджа. Не мислех обаче, че ще му помогне особено; той беше 17-ят Гандалф, който виждах от сутринта.
— Все още не разбирам защо не можем да се нанесем още сега — изхленчи този, който стоеше до мен. Гласът му беше заглушен от маската, която носеше, но за съжаление не толкова, че да не мога да го разбера. Отне ми минута, за да идентифицирам маската, тъй като бяха добавени пластмасови зъби, което го караше да изглежда доста странно отпред. Явно не бе успял да намери достатъчно страховита маска, затова я бе превърнал в Чубака.
— Казах ви, правим последни приготовления — обясних аз за пети път.
— Те не чистят цялата стая наведнъж! Можем да работим около тях.
— Това не е моя заповед — казах рязко, наблюдавайки група елфи, които сочеха към огромните същества, които се извисяваха близо до кавернозния таван на фоайето. Всяко от тях беше високо по 6 стъпки, сиво-черни на цвят, с огромни влечугоподобни крила, които завършваха с остри, деликатни нокти. Те изглеждаха като кръстоска между прилеп и птеродактил и повечето хора ги възприемаха като част от декорацията. Но „елфите“ явно бяха решили да ги използват за мишена за упражнения: и тримата държаха лъкове, а един от тях слагаше стрела, докато ги наблюдавах.