— Няма да стана убиец!
— Мисля, че мога да поддържам портала — каза Франсоаз — за известно време с малко помощ.
Тя ме погледна, но аз поклатих глава.
— Никога не съм била обучавана. Тони се страхуваше в обкръжението му да има могъща вещица.
— Но… ти не знаеш нищо? — Тя изглеждаше ужасена.
— Може и така да се каже.
— Но ти отиваш тук и там — тя махна с ръка — и непрекъснато правиш разни неща!
— А какво да правя? Да чакам някой да дойде да ме убие ли?
— Но ако тъмните магове те хванат, те ще пресушат твоята сила! И това ще е ужасно!
Усмихнах се криво.
— Да. Само че те ще трябва да ме хванат някъде във времевата линия.
— Какво?
— Нищо. — Погледнах феята. — Ще се тревожим как да захраним проклетото нещо, когато го намерим. Някакви идеи за това?
Тя изглеждаше замислена.
— Трябва да е скрит портал. Само това има смисъл.
— Ние знаем, че е скрит! — казах изнервена.
— Не, скрит, скрит. Сякаш не е в този свят, докато не бъде изваден.
— Чу ли ме, когато казах, че не знам нищо за магията?
Радела се намръщи.
— Мисли за него като за врата. Врата, която използва енергия, когато бъде отворена. Така че тя стои затворена, докато няма нужда от нея.
— И тогава трябва да я отвориш с жертвоприношение.
— Точно. Но ако работи така порталът, то тогава има и специално заклинание, което да го отвори.
— Нека да позная. Не знаеш заклинанието. — Беше очевидно.
— То е различно за всеки портал, парола, която се знае само от тези, които го използват.
— Които сега всички са във Феерия — напомних й аз. — И как се предполага да премина през него?
Хитро изражение се появи на нейното малко, подобно на кукла лице.
— Вероятно ще мога да измисля нещо за подходящата цена.
Присвих очи и погледнах към малкото хитро нещо.
— Сега какво?
Тя се размърда, опитвайки се да изглежда равнодушна. Помислих си, че тя се пазареше толкова добре, колкото малка беше; с това лукаво малко личице можеше да измами всеки за отрицателно време.
— Искам за секунда руната — каза тя накрая. — В случай че първата не помогне да се сдобия с дете.
Бях заета за момент да проверявам друг пистолет. Бях останала с убеждението, че вече се бяхме споразумели, че щях да й дам руната. Може би това нещо бе по-ценно, отколкото си мислех.
— Добре — казах бавно, опитвайки се да звуча облекчено.
— Без ограничения! Дори и да се сдобия с дете от първия път, пак ще имам няколко секунди!
— Съгласна.
Радела преглътна.
— От каква помощ имаш нужда?
— Каквато е нужна. — Нямаше да й позволя да поставя условия.
— Знаех си, че ще ме навиеш на тази лудост — просъска тя, но сърцето й говореше друго.
— Имаме ли сделка?
— О, по дяволите, знаеш, че е така!
Аз се усмихнах, а тя изгримасничи в отговор.
— Не бъди толкова самодоволна, човеко! Все още не си чула идеята ми!
Главният вход на Данте приличаше на нещо, което сякаш бе излязло от средновековен кошмар, с изкривени базалтови статуи, дърворезби, изразяващи сцени на мъчения и истински ров. Дръжките на входната врата представляваха агонизиращи лица, които стенеха и пъшкаха и повтаряха любимата фраза на всички, които влизаха: „И всяка надежда тук оставете!“ — заедно с портфейлите им. Но влудяващият декор е скъп, което обясняваше защо отзад интериорът приличаше по-скоро на модерен магазин с товарни рампи, купища боклук и проста верижна ограда, ограждаща претъпкания паркинг на персонала.
Франсоаз, Радела, Били Джо и аз се озовахме на паркинга на Данте две седмици назад във времето. Все още оставаха няколко часа до изгрева или поне така изглеждаше.
Великата идея на Радела бе да се върнем назад във времето, преди който и да е, да се бе усетил, че порталът трябва да изчезне и да откраднем заклинанието. Бях взела мерки да избегна всякакви боеве, използване на ножове или подобни неща, които можеха да се отразят на времевата линия. Франсоаз бе подпомогнала целта ми, като каза, че може да изтрие краткотрайната памет на всеки, с изключение на могъщ маг. Така че направихме план — просто се нуждаехме от правилния човек. А предшественикът на Казанова, един мазен човечец, познат като Джими Плъхът, беше най-подходящият човек за това.