— Je suis desolee — каза Франсоаз, очевидно говорейки на дъното на оградата.
Размених погледи с феята, която леко сви рамене. Аз се наведох, за да погледна по-добре и се оказах прикована с белезници за стълба на оградата.
— Какво по дяволите?
Франсоаз стоеше, кръстосала ръце, хвърляйки ми поглед, който напомняше този на Приткин, когато беше в някое от неговите си настроения.
— Ние ще продължим. Прекалено е опасно за теб.
— Моля?
— Ти нямаш умения в магията, нали така?
— Какво искаш да кажеш?
— Ти трябваше да ни доведеш тук и затова нямахме избор. Но няма нужда сега да рискуваш себе си. Ние ще говорим с тези гангстери, а ти ще останеш там, където е безопасно.
— Мога да се справя с Джими!
Франсоаз не отговори, но придоби такова изражение на лицето си, сякаш щеше да бъде безкрайно щастлива, ако останехме цяла нощ на паркинга, за да дискутираме това. Започнах да дърпам белезниците, но явно тя ги беше взела от стаята на Казанова, защото бяха от превъзходна стомана. Всичките ми опити само доведоха до потракване на оградата и накрая ми писна.
— Добре — казах накрая. — Вие отивате, аз оставам. Забавлявайте се.
— Не говориш сериозно — каза Били изумено.
— Ще останеш точно тук? — Франсоаз изглежда се съмняваше в това. Може би тя очакваше, че ще споря доста по-упорито.
Раздрънчах веригата, за да подсиля ефекта.
— Имам ли избор?
— Не й вярвам — каза феята, гледайки ме с присвити очи. — Трябва да я затворим в килера.
— Имам пистолет — изтъкнах аз.
Радела се намръщи.
— Права е. Може да простреля ключалката.
— Мислех си за нещо по-малко впечатляващо — казах й, без да съм сигурна дали се шегувах изцяло.
— Това е за твое собствено добро — каза Франсоаз, хапейки устната си. Внезапно тя не изглеждаше сигурна.
Радела щракна с пръсти.
— Ще я зашеметим. След което ще я затворим в някой наистина малък килер — добави тя злобно.
Франсоаз дори не си направи труда да я погледне.
— Ще се върнем бързо — обеща тя, след което се обърна и се отдалечи.
— Да, а аз просто ще чакам тук като някой шофьор на такси — извиках след нея. Рамената й леко потръпнаха, но не знаех дали това е от срам или от факта, че не знаеше какво е такси.
— Добре, това наистина е… — започна Били.
Вдигнах свободната си ръка. Франсоаз спря при задната врата и погледна в моя посока. Вероятно се чудеше защо ръката ми се рее във въздуха. Аз им махнах и скоро след това тя и Радела изчезнаха през входа. Веднага щом вратата се затвори, аз се пренесох две крачки назад. До мен сега празните белезници се люлееха на оградата.
— Забравих, че сега можеш да правиш това — каза Били.
— Това правя поне половината от времето.
Разтрих китката си и се огледах наоколо. Не се виждаше никой. Тогава ми хрумна, че първо трябваше да се огледам, преди да направя моя номер на Худини.
— Защо не им показа, че просто си губят времето? — попита Били.
— Мислех си, че това ще доведе до бунт в нашите взаимоотношения, ако го бях направила по-рано. — Освен това смятах, че Радела никак не се шегува за килера. — Хайде да намерим Джими, преди да ги е продал на Бруклинския мост или нещо подобно…
— Говорейки за дявола — каза Били, когато от задната врата изхвърча някой, който ужасно приличаше на Джими.
Хукнах напред след миг на изненадано вцепенение, като едва вярвах на късмета си. Ако можех да го стигна преди той да достигне колата си, можехме да поговорим, без да въвличаме някой друг или пък да бъдем подслушвани. Но след това вратата се отвори и една блондинка изхвърча, оглеждайки се диво наоколо.
— Почакай, с него има бимбо (жена, която е с голяма сексуалност и много атрактивна) — предупреди Били. Блондинката забеляза Джими и се втурна след него, размахвайки своето яке. Били подсвирна одобрително. — Тя ще падне, ако…
Внезапно спря, присвивайки очи и аз направих същото, смътно усещане за тревога пропълзя по гръбнака ми. Халогенните светлини не помагаха особено за видимостта, но от това, което видях, стомахът ми се преобърна.
— Мисля, че имаме проблем — казах аз сковано.
— Хей — каза Били с ококорени очи. — Мисля, че тази бимбо си ти! Мога да кажа това по формата на твоите…
— Осъзнаваш ли какво значи това? — Опитах се да извикам, шепнейки. Досега не бях разбрала, че съм ни върнала в нощта, когато за пръв път видях Данте — а това определено не беше момент, който исках да преживявам отново.