— Това няма да се случи с нас.
— Всички казваха така — промърмори той, точно когато още едно заклинание избухна над главите ни.
Затъкнах пистолета и фенерчето в колана си, хванах първото ръждясало стъпало и почти се плъзнах до дъното. Приткин ме последва, почти качвайки се върху мен и в момента, в който бяхме и двамата долу, той изрече друго заклинание, което затвори входа.
Това блокира нашите преследвачи, но също така прекъсна и малкото светлина, която имаше. Щом спря тътена от търкалящия се камък, ние потънахме в мъртвешка тишина и пълна тъмнина. Очевидно дори и свръхзрението имаше нужда от нещо, с което да работи, защото не можех да видя нищо.
Отново включих фенерчето. Отне ми един момент, за да се адаптират очите ми и когато това стана, аз извиках и отскочих крачка назад. Слабото блещукане не разкриваше много — изглеждаше така, сякаш тъмнината тук долу беше гладна, поглъщайки светлината, в момента, в който тя излезеше от крушката. Но нямах нищо против дори и да се виждаше по-малко. По протежение на дългия коридор, от двете му страни, бяха подредени кости чак до високия таван. Вода се процеждаше отнякъде и повечето от черепите плачеха със зелени сълзи и имаха пораснали мъхнати бради. Това не ги правеше да изглеждат по-малко зловещи.
— Катакомбите — каза Приткин, преди да попитам.
— Какво?
— Парижаните започнали да използват старите каменоломни за варовик като подземни гробища преди няколкостотин години. — Той взе фенерчето и го насочи към картата, мръщейки се. — Не мислех, че са стигнали толкова далече.
— Колко далеч?
— Ако тези тунели се свързват с онези в града, тогава стотици километри. — Той започна да насочва светлината тук и там. Искаше ми се да спре; тя осветяваше локвички вода в празните очни кухини, като това създаваше впечатление, че лицата се движеха. — Има истории за катакомбите под Pere Lachaise от много години, но си мисля, че това са просто слухове.
Взрях се в близкия череп. Тялото липсваше, той седеше върху купчина от неща, които изглеждаха като бедрени кости, а долната челюст липсваше. Но въпреки това изглеждаше така, сякаш се хилеше.
— Изглеждат ми доста истински.
Светлината от фенера улови проблясък на злато, наполовина заровено в хоросана, който поддържаше костите на местата им. Потърках с пръст цимента, а той беше толкова стар, че се отчупиха няколко парчета от него. Златният диск, който открих, не помръдна, но поне го разгледах по-добре. Той представляваше змия, която бе захапала опашката си.
— Ороборът — каза Приткин, заставайки зад мен.
— Какво?
— Древен символ за възстановяване и вечност.
— Подобно на кръста?
— По-стар. — Той освети още няколко. — Парижките вещици явно са създали свои собствени катакомби, вероятно по време на Инквизицията. Вещиците и вълшебниците понякога са били разкривани, а телата им са били осакатявани или изгаряни. Това е един от начините да се предотврати това.
— Искаш да кажеш, че това е магьосническо гробище?
— Вероятно. Варовиковите гробове са измислени от римляните. Те са били там векове преди Парижките власти да решат да ги използват. Вероятно първоначалната идея е на магическото общество. — Отгоре, от стълбата се изсипа внезапно дъжд от камъни и чакъл. Звучеше така, сякаш нашите преследвачи не се бяха отказали.
— Можеш ли да ни пренесеш оттук? — попита той.
Новото ми положение имаше повече недостатъци, отколкото можех да изброя, но имаше и няколко предимства. Или поне едно такова. Силата, която получаваш с длъжността на Пития, ти позволява да преместиш себе си и една от заобикалящите те личности някъде в пространството и времето. Беше доста полезно оръжие и за в момента единственото ми такова. Но си имаше и своите ограничения.
— Не можем да се пренесем, освен ако не знам къде отиваме.
— Преди си се пренасяла във времето, без да знаеш къде отиваш!
— Това е различно!
Имаше внезапен поток и едно заклинание се разби в пода зад нас, предизвиквайки буря от яростна бяла светлина. Тя удари черепите, в резултат на което те се разтрошиха и парченца от тях се разлетяха във всички посоки, след което отскочиха от отсрещната стена, предизвиквайки дъжд от каменни фрагменти във всички посоки подобно на летящи кинжали. Приткин ме защити от най-лошото от взрива, след което сграбчи ръката ми и ме повлече надолу по коридора.
И тъй като не виждах рикошети, предположих, че той все още може да види нещо, но за мен беше безсмислено втурване в нищото. Той изгаси светлината и аз предположих, че това е вероятно, за да затрудни нашите преследвачи да ни проследят, но без нея тунелите бяха толкова тъмни, че не можех да кажа дали очите ми са отворени или не.