— Да — каза той и ме погледна. — От всеки момент назад във времето, в който можехме да се върнем, защо точно този, по дяволите.
— Не съм го направила нарочно — изсъсках аз. — Казанова ми каза, че последната пратка с роби е заминала за Феерия тази нощ. Ако не притиснем Джими да говори, мисля, че ще можем да подслушаме заклинанието, което използват!
— Ако сме на точното място в точното време, да. Но това не е.
— Мислиш ли?
Първото ми посещение в Данте не бе преминало особено добре. Всъщност беше направо ужасяващо. Имаше прекалено много грешки и пропуски, прекалено много пъти, в които аз и много други хора можехме да умрем и всичко това беше направило обстоятелствата малко трудни. Трябваше да намеря останалите и да се махнем бързо преди някой от нас да промени нещо.
Джими и другото ми аз изчезнаха сред редиците коли, а задната врата отново се отвори с трясък. Появиха се Приткин и една дузина вампири и аз замръзнах. Моите очи можеха и да пропуснат нещо, но техните със сигурност нямаше да го направят. А ако те погледнеха насам и ме видеха, това щеше да ги разсее. Което освен другите неща, щеше да им попречи да спасят другото ми аз.
Не мърдах, не дишах, дори не мигах! Черните ми дрехи бяха подходящи за нощни приключения и ме правеха трудно забележима. Но те можеха да ме помиришат от тази дистанция, дори и когато паркингът бе изпълнен с миризми на газове и боклук. Един от вампирите спря, повдигна леко глава, сякаш душеше въздуха и аз преглътнах трудно. Това беше Томас, моят бивш съквартирант, който бе имал 6 месеца на разположение да опознае аромата ми. Ако ме подушеше…
Но не успя. Тримата мъже се изгубиха сред колите и след няколко мига целия ад се изсипа, с изстрели, писъци и нещо, което подпали няколко коли. Втурнах се към задната врата със смъртоносна скорост. Замръзнах няколко мига по-късно, когато пред мен се появи последната личност, която исках да видя.
Опитах се да спра, преди да се блъсна в него, но бях прекалено близо. Тревожно се отдръпнах назад, само за да бъда на сигурно.
— Ти не трябва да си тук! — казах укорително.
Една перфектна вежда оформи прекрасна дъга.
— Тогава имаме нещо общо, dulcea?
Глава единадесета
Погледнах Мирча шокирано.
— Ти трябваше да си в центъра на града!
Моята версия, която преследваше Джими из паркинга, бе избягала от МАГИЯ малко по-рано през нощта. И въпреки че заклинанията на сградата бяха позволили да ме проследят в града, никой не беше сигурен точно къде се намирах. Докато Томас, Приткин и вампир на име Луис-Цезар бяха дошли тук, Рейф и Мирча бяха отишли в главния офис на Тони. Или поне така си мислех.
— Бях. Оставих Рафаел там, в случай че се появиш — каза Мирча, а очите му леко се присвиха. — Може ли да попитам откъде знаеш това?
— Вероятно не можеше и да бъде по-добре — казах аз, мечтаейки си да изпадна в истерия.
Мирча просто стоеше там, изглеждайки ужасяващо красив с разрошената му коса и леко усмихната уста, неговият катранено черен костюм перфектно подхождаше на атрактивното му тяло. Не знаех, дали бе умишлено, но неговите дрехи винаги загатваха бицепсите и бедрата му, привличайки вниманието ми на тези места. Без да споменавам, че Мирча в черно бе като същински грях. Единствената милост бе, че поне дрехите не бяха кожени — и защо изобщо отидох там?
Той вдигна ръка. Това беше тиха покана, но накара стомахът ми да затрепти. Коремът ми беше идиот.
Отскочих назад, като едва не паднах.
— Не ме докосвай!
Последният път, когато бях срещнала Мирча в миналото, проклятието бе прескочило от мен върху него, започвайки цялата тази бъркотия с удвояването му. Щях ли да го утроя, ако той се приближеше достатъчно близо до мен? Защото си мислех, че никой от двама ни нямаше да преживее това.
Някъде наблизо хора крещяха, а Приткин кълнеше и няколко ужасени плъхолаци профучаха покрай нас, оставяйки следи от кръв по асфалта.
— Трябва да тръгваме, dulceata! — каза Мирча меко.
Фактът, че той все още използваше умалителното име, което ми бе дал преди много години и което означаваше „скъпа“, вероятно бе добър знак, но аз наистина не исках да се пренасям точно пред очите му — това щеше да му каже много повече, отколкото исках да знае. Но не можех и да избягам от него, а със сигурност нямаше да му позволя да се приближи повече до мен.