— Каси! — Мирча ме погледна изпитателно, когато продължих да игнорирам протегнатата му ръка.
Връщайки се назад, установих, че всъщност издънката с проклятието се получи във времето, като то още не бе създадено. Тъй като Мирча не го притежаваше, то прескочи от мен върху него, за да се завърши самичко. Но този Мирча го притежаваше, следователно би трябвало да е имунизиран. Нали?
— Касандра!
— Опитвам се да мисля! — казах му аз, когато той се втренчи в мен.
— Можеш да мислиш в МАГИЯ, където е безопасно.
— Знаеш ли — казах му свирепо — имайки предвид колко често чувам тази дума, е учудващо колко много пъти ми се случва да бъда на ръба на смъртта!
— Това няма да се случи тази вечер — каза той твърдо и ме хвана за ръка. Погледнах го ужасено, очаквайки електрическото пукане, което щеше да ми каже, че ще убия и двама ни. Но освен лек гъдел, който се пораждаше винаги от проклятието, нищо друго не се случи.
Нищо, освен сладък, наситен аромат, подобно на цветя, които започваха да гният. Къде бях усещала този аромат и преди? Това, което Мирча каза, предположих, че бе някоя много лоша дума на румънски и внезапно ме дръпна зад себе си.
— Кас, нали си спомняш, че последният път, когато бяхме тук, се появиха няколко тъмни мага? — попита Били, а гласът му леко потреперваше.
— Защо, какво общо има — Погледнах иззад палтото на Мирча и видях как няколко тъмни фигури се промъкваха на светлината от лампите. — Ох.
— Мислех си, че ще пропуснем някои моменти — каза Били, като звучеше ужасено.
Преброих ги набързо.
— Няколко? — извиках аз. — Осем не са няколко.
В далечината над паркинга започна да се разстила син облак. Спомних си това — Приткин бе използвал някакъв вид сълзотворен газ в битката, който почти ни беше задушил до смърт. Не бе особено забавно, тъй като дробовете ми горяха часове след това.
— Ясновидката идва с нас, вампире — каза един от маговете.
Очаквах, че Мирча ще се опита да ги забаламоса, да използва прословутия си чар, който бе принудил Консула да го направи главен преговарящ. Явно маговете си бяха помислили същото, защото те бяха истински изненадани, когато говорителят им внезапно полетя във въздуха.
Той се приземи върху електрическите кабели, скъсвайки един от големите и омотавайки се в другите. Електричество се завихри диво за момент около тялото му, след което той падна на земята и отново бе издигнат от кабелите, които се бяха омотали около единия му крак. Той се залюля няколко пъти, преди да започне да се рее бавно в пространството, клатейки се на глезена си подобно на Обесения човек в тестето ми карти таро.
— Това не беше мъдро — каза спокойно най-близкият маг, точно преди в нас да се разбие стена от изгарящ въздух. Тя ме накара да загубя равновесие и захвърли и двама ни върху оградата. Пропуснах колчето, но се почувствах така, сякаш някои от звената на веригата станаха част от моята анатомия.
Мирча за секунда се изправи на крака и двама от маговете спонтанно изстреляха огън. Всичко стана толкова бързо, но въпреки това се оказах заобиколена от метална мрежа, в отговор на която маговете изстреляха топка от електрическо бяло и червено. Тя свали Мирча на коляно, но въпреки това той я хвана, ръцете му зацвъртяха оглушително, след което я хвърли срещу собственика й. Щитовете на маговете я отразиха в силови линии, а между тех запулсира електричество подобно на син огън. Уличните лампи започнаха да примигват и около висящия маг изригна енергия, изпращайки го към земята, а силовите линии съскаха и се увиваха около него.
Електроекзекутираният маг потрепна няколко пъти на земята, сякаш все още бе жив. След което добре огледах лицето му, което бе със зяпнала уста, отворени, стъклени очи и почернял език и аз реших, че вероятно не бе жив. Един от колегите му очевидно стигна до същото заключение, но вместо да скърби, реши да го използва. Той съживи тялото с един жест, издигайки го вертикално, докато то започна да прилича на плашило в зимна буря с подскачащи крайници и гърчещи се, треперещи крака, които се рееха точно над земята.
Прехвърлих погледа си от реещия се труп към разширяващия се син облак, но там се виждаха достатъчно проблясъци и се чуваха тътени и глухи пистолетни изстрели, че нямаше защо да се притеснявам някой да чуе битката, която се развиваше тук. Това бе единственото нещо, за което се чувствах сигурна, особено след като над главите ни полетя една метална кофа за боклук. Тя спря на сантиметър пред носа ми, след което обърна курса и се разпадна, а острите метални отломъци се врязаха в редицата на маговете подобно на шрапнели.