Изправих се на крака и се отдалечих, жлъчен сок се изливаше в гърлото ми, дъхът ми излизаше трудно и бързо и само нараняваше дробовете ми. Главата ми се въртеше и когато се опитах да се успокоя, светът около мен се завъртя. Аз щях да се отправя директно към оградата, ако Били не ми бе извикал.
— Обувките ти! Те са каучукови!
За момент не осъзнах за какво говори, но след това пред очите ми изригна синьо-бял огън и схванах. Силовата жица, която се бе освободила от човешкото си устройство, се бе прикрепила директно към оградата, плъзгайки се напред-назад по асфалта подобно на огромна електрическа змиорка. Главата ми продължаваше да се носи и се опитваше да ми причернее, а пръстите ми явно отказваха да направят това, което им заповядвах, дори и на ръката, която не усещах сякаш бе обхваната от огън. Да сваля гуменките си беше истински кошмар и дори задържането им беше цяло предизвикателство — как се предполагаше, че ще ги използвам за каквото и да е било? И защо изобщо никой не се опитваше да ме спре? Не исках да рискувам да докосна директно жицата, с или без каучукова подметка. Опитах се да хвърля гуменката, но целенето ми бе дори и по-лошо от обикновено и вместо това я ритнах. Отне ми четири опита, но успях да ударя жицата достатъчно пъти, докато тя загуби контакт с оградата.
В момента, в който това се случи, смътно видях как Мирча скочи и атакува останалите магове. Чух нещо, което прозвуча като чупене на врат и как тяло удари асфалта наблизо, но не можех да се концентрирам върху нищо. Единственото, което можех да правя, бе да се боря срещу необходимостта да се отпусна и да потъна в очакваната тъмнина, която се люлееше в ъгъла на полезрението ми.
Отстъпих няколко крачки назад и токът ми удари нещо, което изхрущя под лекото налягане. Когато погледнах надолу, видях две тела на земята. По-близкото бе на жена, толкова възрастна, че кожата й бе мъртвешка, подобна на хартия, осеяна със старчески петна, косата й бе къдрава и бяла. Другият бе мъж или поне на такъв приличаше, съдейки по дрехите му. Лекият бриз донесе малки парченца от една разпаднала се жълта блуза, сякаш бяха полен във въздуха. Тялото под мен изглеждаше като мумия, с набръчкана кафява кожа, опъната върху видимите ребра. Гледах ги, замръзнала и неразбираща.
— Кас! Кас! — Били ми говореше и нещо бледо тупна до останалата ми гуменка. — Хвърли я!
Най-накрая очите ми се фокусираха върху малкото нещо, което идентифицирах като топката на мага, която той бе държал по-рано. Явно Били я беше намерил, но не можех да разбера защо, докато не вдигнах поглед и не видях как към нас тичаха още пет нови мага, приближавайки от далечната страна на сградата. Изглеждаше така, сякаш пристигаше кавалерията, но с моя късмет те, може би, идваха от другата страна. Разтърсих глава, опитвайки се да я проясня, а това разтърси ръката ми и, ох, за Бога, това не бе добра идея. За щастие маговете не ми обърнаха никакво внимание, от една страна, защото не бяха ме видели все още, а от друга, защото в сравнение с Мирча не представлявах особена заплаха. Той бе стъпил върху врата на един от маговете, докато изтръгна главата на друг почти изцяло от тялото му. Беше впечатляващо, но ако се стигнеше до стария традиционен ръкопашен бой, той определено бе пресушен. Не знаех дали ще може да преживее друга атака и нямах и намерение да разбера.
Опитах се да сграбча сферата, но ръцете ми бяха хлъзгави от кръвта и не можах да я задържа. Всеки път, когато си мислех, че ще успея, пръстите ми не успяваха да я задържат. Внезапно я ритнах и затаих дъх, чакайки да избухне и да ни убие всички, но тя само се претърколи няколко ярда и спря на една пукнатина в бетона.
— Кас!
Погледнах нагоре и видях, че нямам време. Маговете бяха спрели на предпазливо разстояние от Мирча, но това бе само, защото всеки господар вампир заслужаваше определено уважение, дори и раненият такъв. Може би особено раненият. Но всяка секунда щяха да го атакуват. И аз не можех да ги спра.
Глава дванадесета
— Били, не мога да ги спра! — Погледнах го отчаяно. — Ти трябва да го направиш!
Той поклати глава.
— Прекалено съм пресушен. Отне ми цялата енергия, за да го дотъркалям до теб!
Направих нов опит и сграбчих топката между двете си ръце, но тя бе прекалено хлъзгава. Останах с убеждението, че повърхността й нямаше да ми позволи да я задържа, дори и ръцете ми да не бяха в кръв.